Столетия по-късно вие се питате в името на коя цел беше жертвуван моят млад, обещаващ приятел, Гледате през столетията, затова ви е лесно и навярно ще я назовете, след като изслушате всички ни. Ние тогава не я проумявахме, нашата надежда не ни позволяваше и да приемем Джем за обречен. Първи доловиха това трубадурите.
Около Джем едва за месеци — така се раждат легендите — пръкнаха стотици песни. Само малка част от тях бе създадена в Ница, при двора на Шарл. Другите — обратно, идеха към Ница от Екс, Гренобъл, от Бретан или Нидерландия. Западът се развличаше с един нов герой. Повече: с една нова тема. Признайте — извънредно рядко се явява нова тема, изчерпили са ги още онези хитреци елините.
И тук иде разгадката на Джемовото наглед лекомислено опиянение в Ница: Джем сам повярва в легендата за себе си. Бил съм край него, докато френка му превеждаше някоя нова песен — нали всеки пристигнал в Ница трубадур искаше да бъде изслушан от своя герой (не съвсем без корист, при всичката си унесеност поетите са силно користни). Дори и да не бе пил, Джем в такива мигове ми приличаше на пиян; едно по едно Джем — покорен от песента — обличаше качествата, които тя бе му вменила. Чак и на мен ми се чинеше — аз също бях поет, и аз никога не съм слагал граница между въображение и действителност, — че приятелят ми става и по-строен, и по-златист, изящен в своето злочестие. Така го доработваше, оглаждаше и завършваше песента. Така Джем се рееше някъде между небето и морето на Ница, снабден от чуждото вдъхновение с криле и всичко необходимо за такъв полет, сам влюбен в образа си.
За мен въпросната пролет беше по-малко пиянска. Заради френка.
Френка отново се появи, след като дълго време беше отбягвал нашите твърде весели дни и нощи. Виждах го често около господаря ни и се боях, че Джем му поверява мисли, премълчавани пред мен — от Родос насам Джем сякаш се стараеше да постави някаква преграда помежду ни, горд със своето възмъжаване, което (от това ме беше най-много страх) навярно се изразяваше в купища решения. Утешавах се, че — що се касае до житейските решения — френка би бил по-добър съветник и изпълнител от мен: утешавах се с нежната близост на Джем, близост вече почти без думи. И все пак тя предчувствуваше края си — ние повече или по-малко се храним с думи; в мълчанието — било то тежко от нежност — доживява всяка обич.
Бях, представете си, примирен. Знаех, че нищо не е трайно, също — и любовта на Джем към един човек, дето му беше слуга. Някога в Карамания ние двама бяхме наравно: съработници из владенията на словото, от които аз — по-вещият. Можех ли тогава да подозра, че моят Джем, по-малкият ми брат по перо, ще израсте до герой на легенда?
От нерадостните ми мисли ме отвлече именно френка. Един ден той ме настигна из градините и без предисловие се разпореди да съм се заловИл за френски език. Дали междувременно не беше мръднал? През последните дни, откакто Джем го приближи до себе си, Сюлейман сякаш не ядеше и не спеше; по-дълбоко бяха впаднали гънките между веждите и покрай ноздрите му, бе станал по-непроницаем от всякога.
— Намираш, че владея малко езици ли, Сюлейман? — попитах го.
— Заплюй ги всичките! — отговори той. — Не ще ти потрябва наскоро нито персийска поезия, нито арабска философия. Трябва бързо и съвсем тайно да научиш френски!
— А учител, а книги? И те ли — тайно?
— Ще ти помогна. Тъкмо тайно.
— Най-сетне ще узная ли: защо?
— На Джем султан ще бъде нужен верен тълмач, когато мене няма да ме има, Саади.
За първи път чух името си от устата му. Френка обичаше да говори без обръщения.
Обля ме студена пот. Спомних си как малкият послушник бе загинал заради една дума, произнесена против волята на Ордена. Защо наистина беше още жив Сюлейман?
— Имаш ли нещо предвид? — дори го улових за плещите, макар да беше глупаво, може би ни следяха. Усетих колко е измършавял Сюлейман, стопен.
— Не — отговори той строго. — Нищо. Но зная по-добре от всички вас, че братята не прощават. Дано успея да им навредя достатъчно, преди края.
— Не ще посмеят, Сюлейман! Та Джем веднага ще прозре мъстта им, да не са луди!
— Не са. Само са силни. — И току ми кресна в лицето: — Защо мислиш, че още има значение какво щял да прозре Джем!
След малко, преодолявайки изблика си, френка повтори почти умолително:
— Обещай ми, Саади, че ще научиш френския език! Нямаме време. Ако ме свършат утре, всяка дума на Джем трябва да преминава през техни уши.
Така аз залегнах на учение, което ми беше съвсем не по душа. Работех нощем, защото денем гледах да не липсвам от веселите тържества. Работех с тежка глава, цял изпънат от страх; изнемогвах от бдение и усилия. И ако за късо време постигнах много — толкова, та да превеждам лек разговор, — дължах го не на прословутата си дарба в езиците; дължах го на чувството, че ме гонят, а трябва да стигна.