Понякога през нощните ми бдения вратата се отваряше и знаех: иде Френка. Още по-сух, прозрачен чак, с коса, която бе започнала напоследък да сивее по слепоочията, с втренчени очи, Сюлейман ми напомняше ония привидения, дето ноще вървели из тукашните кули — бях чувал. Сюлейман взимаше книгата из ръцете ми и ме изпитваше като да бях момче.
Казвам ви: никога през живота си не съм бил така прилежен, никога не съм се считал способен на упорит труд. Правех го не толкова заради Джем и нашето общо бъдеще, а за Сюлейман. Знаете, може да не удържиш обещание към живите, но всеки спазва клетвата си пред мъртвец. Сюлейман вече беше мъртъв, така го усещах аз. И единственото, с което бих успокоил духа му, бе това: да науча един чужд език. Учех го през последните ни седмици в Ница, учех го из пътя, когато ни поведоха. Във всеки един от замъците, чиито имена не се опитвам да назова — бяха твърде много.
Малко преди да потеглим, Джем бе искрено наскърбен. Напусна обществото ни малкият дук. Предадоха ни, че бил извикан набързо при вуйчо си — краля, защото неочаквано Людовик се почувствувал зле и искал да го благослови. Малкият бе отпътувал, без да се сбогува.
В цялата работа Джем видя само божи пръст, макар да тъгуваше по момчето, но аз мислех иначе във връзка с пръста божи. Тия мисли ми внуши Сюлейман с една своя забележка: „Виждаш ли, Саади — каза ми. — Започват!“
Нашето заминаване беше шумно. Многобройното благородничество на Приморските Алпи се стече, за да приветствува Джем и му предложи своето гостоприемство из замъците си. Пролетта му пригласяше с порой светлина и цветове, та пътуването ни заприлича на триумф.
Изкачвахме се стръмно, за да уловим пътя, строен още от Рим. Той вървеше по билото на последния ръб планини над морето, вървеше високо и ни позволяваше да се сбогуваме до насита с този неповторим край.
Начело, всред свита от всякакви езици, където виждах малинови, теменужени, лимонови наметки на провинциални благородници и строги раса на братя, яздеше Джем. В бяло и златно, разбира се. Джем хвърляше развеселени погледи ту наляво — където стръмно се издигаха планините, все още снежни под яркото слънце, ту надясно — където полека се губеше в омара Средиземно море с изрязаните си брегове и острови, с корабите и рибарските си ладии. „Съзнава ли Джем — питах се, — че напуска царството на радостта?“
Едва ли. Джем разговаряше — тук му помагаше френка, съсредоточен и натегнат като тетива — с благородници и духовници; Джем отдели много внимание на някакъв римски паметник — високи, високи колони върху висок връх, те ознаменуваха победата на Рим над планинските племена и крепяха савойското небе, за да не се слее с морето; Джем заслиза обратния склон, отвъд билото, без да се обърне. Не се обръща назад един герой на песента — всичко е пред него. Следващите седмици са останали в спомена ми като наръч много пъстри дамаски кърпи, които търговецът разгръща бързо, за да ти вземе очите и парите. Ние посещавахме този барон или онзи конт в техните имения. Там слушахме певци, свирци, поети. Пиехме стари вина. Ядяхме — дори заран на закуска — дивеч. Ходехме на лов. Джем вече изглеждаше съвсем отчужден не само от мене — от всички нас, нашите. Наблюдавах го донякъде с радост — нека отдъхне, кой знае какво ни чака занапред; донякъде с болка — не така би завоювал господарят ми престола.
А един ден взех да мисля, че Джем играе на безгрижие и не е запуснал своите честолюбиви стремежи — за Джем не бе трудно да играе, то лежеше в кръвта му. Тоя ден аз не видях между нашите Ахмед ага и Хайдар, селския ни поет. Знаете, не бяхме мнозина, за да не проличи нечие отсъствие, но двамата така бяха се впиянчили през последните наши подвизи, та помислих, че се излежават на сянка. Те не се явиха и на следния ден, не и тогава, когато потеглихме към поредния друг замък.
— Сюлейман — отнесох се до френка, защото вече рядко говорех с Джем пред хора, — къде ги Ахмед и Хайдар?
— Заминаха, изпратихме ги до крал Матиаш.
— С кой ум! Братята ще забележат, ако още не са.
— Не сме крили от братята. Джем сам говори с Бланшфор. Каза му, че желае да се свърже с маджарите направо, без ДЮбюсон.
— И Бланшфор се е съгласил?
— Да. Дори твърдеше, че било напълно в реда на нещата. А мен ме плаши такова леко съгласие… Саади, моли се на бога, моли се на дявола, ако щеш, но нашите трябва да стигнат Маджарско!