Да, нали ви учудва този нов Сюлейман? В последно време Френка предпазливо се сближаваше с мен, търсеше ме сам. Сякаш се боеше да не изчезне, преди да ми е предал работата си — мен бе избрал той за свой заместник. И нищо на света не ме е така ласкало, както доверието на този твърд, отречен и прежален мъж.
— Саади — продължи, докато уж подтягаше ремъците на седлото ми, — брой дните, Саади! Нашите имат трийсетина нататък, а гончия от крал Матиаш може да дойде за по-кратко. Ако след два месеца няма вест от Ахмед ага и Хайдар, брой ги отписани. Ще започваме отново. Ти, навярно вече не аз.
— Пепел ти на устата! — отговорих му, както би говорил селският ни поет. Къде ли се мореше Хайдар? Никога не бях го почитал особено, струваше ми се, че скверни високото изкуство с простите си съждения, а сега цял омекнах от тъга по Хайдар.
Докато разсъждавах над новината, докато се питах дали, да се обидя, че я научавам едва днес, Сюлейман продължаваше. Чух края на думите му:
— … Ужасно ме е страх, Саади!
Бедният, бедният френк! С очите си виждах как страхът пред смъртта може да стопи дори желязо, щом бе претопил френка; мъчително се мре от страх. Аз също вече смятах неизбежна тая смърт, просто й се надявах, за да видя Френка най-сетне успокоен — всеки ден беше за него изтезание.
А нашите наистина не се върнаха. Не дойде и гончия от крал Матиаш. Това би трябвало да спомена по-късно, но споменавам тук, за да не пропусна. Всъщност ние се уверихме в края на Ахмед и Хайдар през месеците ни в Румили, една от командериите на Ордена. Брат Д’Обюсон, предполагам,бе счел, че Джем се движи в твърде смесена и несигурна среда и побърза — към началото на юни — да ни приюти пак под монашеско крило.
Странно съвпадение: нашето ново прибежище се наричаше Румили. Джем се засмя, когато ни го съобщиха: „Виждаш ли, Саади — каза ми, — ние се стремим към Румелия и ето че
попадаме там.“
Замъкът беше стар и беден — Орденът не успяваше през последните десетилетия да поддържа имотите си в приличен вид. Дългите му, тъмни ходници бяха обрасли в плесен; гредите в Джемовите покои бяха проядени; набързо окачените завеси не пречеха нито на вятъра, нито на влагата — тя пълзеше нагоре по тях и рисуваше някаква причудлива картина на запустението. Савойското лято не влизаше в този каменен зандан с тесни цепки наместо прозорци, та човек се чувствуваше като в ковчег.
Джем зиморничаво потръпна, когато го въведоха в така наречените му покои. След разните благороднически замъци на Савоя — по-скоро домове, отколкото крепости, богато наредени, топли, обитаеми — Румили му се стори затвор. Същата мисъл бе дошла и на мен, но никой от нас не я изказа. За да ни отвърне от заключения, твърде близки до ума (не ставаше дума за нашето спокойствие, а за неговото собствено; Джем ненавиждаше загрижена, оклюмала свита), той ни увери, че му трябвало тъкмо това: малко отдих след прекалено честите ни забави, условия да се отдаде на Своята държавническа работа.
Навън сновяха братята рицари. Напоследък забелязвах, че всеки ден се увеличават. Мълчаливи и пристойни, те искаха да приличат на почетно обкръжение, а не на стражи. Дразнеха ме необяснимо — мъчно бе да излезеш из ходника или в затворения двор — целият в мъх и снопове бурен, — без да се сблъскаш с някого от тях. Явно, братята имаха много работа и я вършеха усърдно.
Дните ни в Румили течаха еднообразното делово. Джем и Сюлейман често седяха заедно (съставяха някакви послания, чиито отговори все не идеха), а аз в това време си намирах нещо навън, за да слухтя около Джемовата стая. Рицарите уж изчезваха пред мен, а ме преследваше чувството, че са плътно наоколо ми — просто в стените.
Замъкът беше самотен. Селото му, пръснато в подножието на укрепения хълм, броеше някакви двеста човека. Виждахме ги отгоре как заран се разсипват из полето, докато ги покриеше вечерта. Без глас и песен беше трудът им, сякаш черната сянка на Ордена тежеше и над тях.
Селото не беше на път, но веднъж някакви заблудени търговци от Италия се отбиха в него, че изкачиха и хълма до замъка ни. Предлагаха коприни и сребро. Прие ги Сюлейман, покани ги при господаря ни, където се забавиха доста, после ги изведе шумно сърдит — били искали майка и баща, каза, и изобщо изрази по отношение на търговското съсловие голяма злоба.
Понеже в Румили нямах много развлечения, останах на крепостната стена, докато търговците слизаха през вечерния здрач. Стори ми се, че водят излишно силна охрана като за двайсетина топа коприна и един сандък сребро, но не споделих с никого своето наблюдение. Бях започнал да прозирам нещо преднамерено във всички действия на Сюлейман. Може би и италианските търговци не са били случайни.