Това стана в сряда, а в петък заран ни разбуди необичайна врява. Както знаете, спях пред леглото на Джем, защото Джем не обичаше самотата ноще.Ние двама скочихме наведнъж и се заслушахме в гласовете навън. Говореха рицарите монаси — не се чуваше наша реч. А всред всички непознати, противно груби гласове, откъснах един познат: псуваше Френка и псуваше на всички езици.
— Виж какво има! — нареди Джем пребледнял.
Полуоблечен, аз отпънах вратата; някой ме блъсна и вътре нахлуха поне двайсетина братя. Заприличаха ми на хайка хрътки, добре отспали, яки и настървени животни. Трима държаха едва ли не със зъби френка. Сюлейман се теглеше отчаяно, а на лицето му бе изрисувана такава ярост, че го правеше неузнаваемо.
— Извикайте тълмача ни! — ревна един от братята другиму. Явно. френка не беше повече тълмач за тях.
— Стойте! — спрях ги с дързост, която никога не бях подозирал у себе си. За първи път проговорих езика им и това ги изблещи донемайкъде; за малко не изтърваха Сюлейман. — Ще превеждам аз!
Езикът ми се въртеше неудобно, носът ми беше сякаш запушен, а чуждите звуци смешно гъделичкаха небцето ми. „Сюлейман — мислех си, — приятелю Сюлейман! Надявал ли си се,че тъкмо в такъв миг ще обереш плода от усърдната си помощ? Бъди спокоен, приятелю: аз ще съм ти добър ученик!“
Един от братята бе излязъл напред. Носеше сребърното ковчеже, в което Джем заключваше книжата си — още от Карамания и Кайро.
— Предай на своя господар — захапа ме с очи монахът, — че отзаран заловихме Сюлейман, когато изнасяше из тази стая книжата му. Милостта на Джем султан е хранила най-долен изменник! Сюлейман е продаден неизвестно кому, но е продаден, няма съмнение. А ще разберем и кому! — свирепо заключи той и измери френка с поглед, който би убил носорог.
Виеше ми се свят, докато превеждах, а Джем изгуби боя дотолкова, та се уплаших, че ще припадне. Той упорито отбягваше да погледне Сюлейман. „Какво му е, защо? Боже, само дано Джем не оскърби с подозрение приятеля ни в последния му час!“ — виках си, защото поривите на Джем често бяха несъобразни.
Тогава се реших, макар и без увереност, че между глутницата няма, който да разбира турски. Но бе дума не дори за важно, а за свято: да изпратиш с благодарност човека, дето умира за тебе.
— Султанъм — прибавих от себе си, — лъжат като цигани. Нагласено е всичко! Искат да ти отнемат Сюлейман! Не вярвай, Джем, спаси френка!
— Мълчи, Саади — сряза ме Сюлейман. Вече не беше крив от ненавист. — Те ще направят, каквото са решили, ние сме в ръцете им, не забравяйте! Прежали ме, султанъм! — обърна се към Джем и с нещо ми напомни мига на раздялата си с малкия брат. — Прежали ме бързо и убедително, за да запазиш останалото! Аз и така отдавна съм мъртъв.
Монасите стояха като изваяния, работа на нескопосан майстор. „Мръсни, потомствени убийци! — мислех си, сякаш с края на Сюлейман неговата ненавист заживяваше у мен. — Тежко на бога, комуто служите; навярно се задавя от мръсотата, дето плискате пред олтара му!“
Отвърнах очи от Джем — беше страшен за гледане. Той, героят на легендите, сега стоеше безпомощен пред една дребна клевета.разделяха го с най-необходимия му човек, а той не можеше даже да го отпрати човешки. Нали ще се правим, че вярваме. „Не само ще ни избият един по един — препъваше се мисълта ми. — Ще ни избият и обидно, ще ни ограбят преди смъртта. Боже всевишни, защо не ни запазиш поне измамата, че сме хора!“
Докато траеше тази мълчалива картина — а тя трая немалко, защото всичките й участници бяха не на себе си от ужас или гузност, — Джем беше се борил, сякаш се дави. Видях го и как изплува — с някакво свръхусилие, такива усилия съкращават години живот; Джем пристъпи и пое ковчежето си от монаха. Отключи го — ключа носеше винаги. — прекара пръсти през книжата.
— Непокътнати са — каза задавено. Това бе всичко, което можа за френка.
— Не му дадохме време да ги отнесе — намеси се братът. — До час биха заминали неизвестно закъде. Ще си кажеш! — стрелна Френка; сам всякак се мъчеше да поддържа своята злоба.
— Неуместни са заплахите ви! — мрачно го прекъсна Джем. — Аз се досещам кому влизат в работа писмата ми.
Дали се уплашиха Джем да не произнесе името ДЮбюсон и с това да наруши долната им игра, или пък всичко беше предварително обмислено, но монахът вметна веднага:
— Ние не смятаме да съдим и изтезаваме слугата ви, Ваше височество; това право принадлежи вам. Сюлейман ще попадне под ударите на правосъдието ни само ако вие откажете намеса.
— И каква присъда ми е разрешено да издам? — трепереше гласът на Джем. (Боях се, че някакъв яз у него ще се срине и всичко ще бъде погубено.)