— За какво разрешение говори Ваше височество? — опита обидена невинност монахът. — Имате право на всякаква, било и най-снизходителната. Изгнание например. Смятам, Ваше височество не би задържал слуга, който подло му е изменил. Противното би значило помилване, а Орденът не ще допусне милост, щом веднъж е бил оскърбен негов гост.
— Къде да изгоня своя слуга? Може би на Родос, а?
— О, не. Ваше височество! Родос е света земя. ще й тежат стъпките на изменник. Двоен изменник — ехидно подчерта онзи. — Изгонете го просто извън Румили и нека сам търси укритие за своя позор!
Трябваше да си сляп. за да не забележиш как у Джем извря надежда; тъкмо с налудничава надежда той се обърна към Сюлейман:
— Върви по света и търси укритие!… — не доизказа. Сякаш внушаваше с последната си дума на френка да бяга и се крие, да се спаси накрай света от Ордена.
После стана нещо съвсем неочаквано. Сюлейман, който сам ни нареди да участвуваме в играта, който ни заклинаше да го приемем за враг — самият Сюлейман не издържа докрай. Глухо, но със сила, която уплаши чак палачите му, Сюлейман заповяда:
— Оставете ме да си взема сбогом! Ония го пуснаха.
Френка коленичи пред Джем, но не сведе глава; той не целуна халата на господаря си, но го допря с пръсти. И този вече немлад и съвсем не хубав мъж със сиви слепоочия и разкъсана риза (така оголват врата на осъден, за да улеснят топора) беше сякаш самата човешка вярност.
Съзнал, че онези вече са сити и му разрешават едно-единствено движение — защото дума би било твърде много, — Джем се наведе, прегърна Френка така, като че никога не ще го пусне, и притисна страна към косите му.
Преди две години бях до Джем, когато се прощаваше с майка и син в Кайро. Това тук беше сто пъти, безброй пъти по-дълбока раздяла.
Монасите запазиха приличие, не я нарушиха с нищо. Сюлейман полека, много внимателно, сякаш да не отблъсне дете, сне Джемовите ръце от раменете си и се изправи. Прекрачи към мен, само ми подаде ръка.
— Ти, Саади! — каза. Знаех какво иска.
И се упъти към вратата.
Не ще ви говоря какво сме изпитали с Джем, когато останахме сами. Не приказвахме много — страхът, че ни слушат, ни сковаваше цели. Джем ми нареди да изляза на стената и оттам да следя дали, кога и накъде ще отведат Сюлейман.
Не мръднах от стената целия ден, нито втория, нито третия, а нощем се редувахме с Мехмед бег, един от нашите. Покрай нас често минаваха братята и всеки път почтително ни кимаха — почитаха съкрушението ни. Понасях ги някак — бях цял погълнат да не пропусна Сюлейман.
Напразно, френк Сюлейман не излезе из Румили. А ние живеехме като болни от ужас. Знаехме, че трупът му е заровен под нас, в подземията на замъка, редом с неизвестно колко други такива верни, непобедени. Живеехме върху костите на Френка.
Показания на Хюсеин бег, пратеник на Баязид хан до Родос, за събитията от април 1483 година
Аз съм Хюсеин бег, син на Мустафа, кадия от Димотика.
Когато славният ни султан Баязид хан II надделя над своя непокорен брат и твърдо зае престола, той отстрани всички ония, които бяха вдъхновили това непокорство или бяха разчитали на него. Така напуснаха Стамбул или света редица везири и валии, а други се простиха със своите високи звания. Тях Баязид хан не остави дори като редници във войската ни, защото никога изцяло не й се довери. Знайно е, че нашето спахийство бе премного задължено на Мехмед хан и се надяваше да види във властта на малкия му син продължение на своя разцвет. Затова Баязид хан оряза спахийските земи. раздаде ги на светата ни църква и събра около престола си нови съветници — духовенството или потомците му.
Аз бях между тях. Още отдавна, докато султан Баязид беше само шехзаде Баязид и управляваше Амасия, бях негов учител. Син на кадия, аз помагах на шехзаде да навлезе в божествените ни науки и по-точно в звездобройството. Като израз на дълбокото си разположение към мен Баязид хан не ме постави нито везир, нито кадиаскер. Той разбираше моята същност: очите на душата ми бяха обърнати към небето, аз се стремях да отгатна волята му и да отдам себе си за тържеството на исляма над света. Затова Баязид хан ме остави в сянка, що се отнася до дворцовите санове; запази ме като свой най-близък съветник.
Предполагам, че ще ме разпитвате по мирните преговори в Едирне, протекли през есента на 1482 година. Няма какво да ги описвам — приличаха на всички преговори. Баязид хан не прие родоските пратеници лично, за да не би някой от неверниците, които имат слаба представа за изтънчените ни нрави, да обиди султановия слух с груба дума. Те бяха изслушани от Месих паша.