Месих паша не даде окончателен отговор на родосци; такъв отговор те получиха едва през декември, когато наше пратеничество посети Родос и подписа мира. Баязид хан се задължаваше да поддържа добри отношения с рицарите неверници до собствената си смърт. Същото естествено бяха длъжни и те. макар да не можем го счете за задължение — то бе всъщност най-съкровената тяхна мечта.
Дворът говореше, че нашите пратеници са поставили в мира точка, чието съдържание трябвало да бъде съставено по-късно. От нарочен пратеник. Знаеше се също, че тая точка била посветена на Джем. Знаехме го по слухове — никога пред своите поданици, двор или войска Баязид хан не произнесе името Джем. Един султан не може да си позволи брат.
Беше през пролетта на 1483. Току-що бяхме получили тревожни новини. Ние имахме вестители навсякъде (едва ли ви учудвам с такова признание, защото човекът по наше време струваше малко: една кесия дукати, да речем, или обеща ние за добра служба при нас, ако бъде разкрит оттатък. Ако бъде разкрит, а все пак спаси кожата).
Новините бяха такива:
На първо място, рицарите неверници извели Джем из Ница и дори из Савоя, като го отправили навътре във френските земи. Чувахме, че менели Джемовото убежище всеки месец, а понякога и всяка седмица. Това доказваше, че са неспокойни.
На второ място, бил заловен в Модон от ректорите на Венецианската република някой Никола Никозийски, снабден с писмо от Джем до майка му в Кайро. Венецианците, за да не нарушат своите отношения с Каитбай, пуснали въпросния посредник, но препис от Джемовото писмо ни бе препратен. То пък доказваше, че Джем вече има тайни от рицарите; че си дава сметка за заплахата, нависнала над него, и търси да се изскубне — много нещо доказваше това писмо.
На трето място, тук и там из Европа отделни учени и писатели се обръщали към съвестта на християнството, като я призовавали за бързи действия в полза на злощастния принц. Във Флоренция, Авиньон или Буда те говорели открито, че е ударил часът за победа над исляма — случаят Джем бил поличба божа в такова едно предприятие. В това нямаше нищо чудно: уж умни, тружениците на духа никога не са проумявали най-простото — своето нищожно място в държавните дела.
Познавах добре своя владетел, затова ми беше ясно защо той не уреди положението на Джем още през есента на 1482 година: Баязид хан изчакваше по-благоприятни условия. Баязид хан вярваше, че събитията ще подбият цената на неговия твърде надценяван брат. Разсъдлив и опитен, Баязид хан знаеше, че победите си османците дължаха не толкова на оръжието, колкото н а съотношението между световните сили. Част от тях наистина се противопоставиха на разширението ни в Европа, но друга част тайно приветствуваха това разширение, защото то ги отърваваше от могъщи съперници. Бяхме видели достатъчно, за да се надяваме с основание, че Джем — дори да би бил пророк или велик пълководец (какъвто не беше) — не ще обедини около своето име християнския Изток с християнския Запад. Впрочем Баязид хан изчакваше тази истина да блесне открито, за да не ни изнудва магистърът; изчакваше, макар всеки миг да бе струвал много на спокойствието му. Но господарят ми — към всички други свои добродетели — беше и пестелив. С всеки изминал ден той пестеше дукати.
Ето че събитията го караха да бърза, защото в тях се намесваше нещо ново, което вече не бе проста сметка и не можеше да бъде изчислено. Намесваха се настроенията на някои твърде ревностни християни или твърде смел и мислители (от тях боледуваше Западът по наше време). Те бяха способни да устроят бягството на Джем и го предадат на Каитбай или на Корвин. Не биваше да допуснем това.
Баязид хан все пак не се засуети; той протакаше работите, избирайки мига. в който не ще бъде нито прекалено рано, нито твърде късно. Така моето пратеничество до Родос бе назначено за късната пролет на 1483 година.
Преди да замина, трябваше да изслушам поръките на своя господар. Баязид хан ме прие в личните си покои.
Някои преди мен вече говориха как изглеждаше султанът ни. Трябва само да добавя, че властта не го промени. Баязид хан не затлъстя, както повечето, които се хранят с власт, нито пък възприе величествен вид. Умерен в ядене, враг на виното, Баязид хан си остана сух и дребен като дервиш и пред него човек не изпитваше стеснение — чувствуваше се все едно равен. Ако нещо ме е гнетяло, когато разговарях със султана си, това бе само неговото зорко внимание; Баязид хан живееше някак нащрек през цялото си дълго царуване. Той за миг не повярва, че властта му е безспорна, не вярваше в любовта на народа и войската си, не вярваше дори в собствения си ум — макар да беше умен за трима.