Аз си обяснявах тази негова потиснатост с причини, явни за съвременниците му и за историята — Баязид беше живял в сянката на твърде изявен, твърде прославен баща; бе живял като негов необичан син, защото Мехмед хан не криеше предпочитанията и презрението си. Мехмед хан твърдеше, че кръвта му се е избистрила във вода. преминавайки у Баязид, и аз съм съвсем уверен, че — ако смъртта не прибърза — Завоевателят би очистил първородния си син, за да бъде наследен от Джем. А щом бях уверен аз, наблюдателят на владетелския ни дом, толкова по-сигурен ще е бил Баязид в своята незавидна участ. Това, че той, въпреки волята на Завоевателя, стана негов наследник, гнетеше Баязид. Неговото отношение към Джем затуй бе двойствено — вярвайте ми! От една страна, султанът дълбоко ненавиждаше брат си, който незаконно бе избягнал смъртта и се превърна в знаме на враговете ни. Но, от друга страна, Баязид изпитваше някаква непризната вина пред Джем — бе гузен пред паметта на Завоевателя. Той остана винаги без самоувереност, като човек, седнал на чуждо място.
При оня наш разговор султанът ме прие сам.
— Изпращам те на Родос, Хюсеин бей — започна той със своя много равен глас, — за да уредиш въпроса за бъдещето на брат ми. Знаем, че врагът ще заложи много на случая Джем. Вероятно е през следните години и десетилетия той да бъде наша непрекъснато открита рана. Не зависи от нас да я изцерим; Орденът ще пази Джем като рядка скъпоценност. Всеки наш опит да бъде отстранен престъпникът, внесъл разцепление в дома Османов, може да ни донесе повече вреда, отколкото полза: не желая да минавам за отровител в един свят на отровители! Ако някога те решат да се избавят от Джем, аз ще ги изоблича — все пак Джем е моя кръв.
Султанът ни изговори споменатото без прекъсване, като да го е обмислил отдавна. И отново потвърди онова, което вече казах: Баязид не желаеше смъртта на брат си, и се боеше от нея. Уверявам ви, че той многократно имаше сгода да премахне Джем и многократно се стъписа пред нея — изпълнената воля на Завоевателя смущаваше първородният син.
Може би отивам твърде далеко в думите си, но говоря за правдата. Баязид хан беше толкова вярващ, колкото сигурен. Той се чувствуваше длъжник на съдбата заради своята непредвидена власт и навярно бе направил обет (това беше присъщо, той често се пазареше с провидението, уважавайки църквата, разменяйки мощи. освобождавайки престъпници), бе обещал тайно да запази Джем жив като някаква муска за своето надмощие. Само така си обяснявам, едно време на лесна отрова и бърз нож нашият най-страшен; враг остана читав.
Ти не ще споменеш дори с далечен намек, Хюсеин как — продължи султанът, — че ние желаем смъртта му. и всичко така бихме безполезно повдигнали неговата известност.Извън това, аз желая да покажа на ония отвъд превъзходството на нашата нравственост. Нека светът наблюдава милозливите, отзивчиви към страданието на човек християни, как превръщат един гост в пленник! Нека не забравяме, че времето ни има две средища: Рим и Стамбул. Нас гледат хиляди очи, Хюсеин бей, гледат ни с уплаха как победите на баща ми. Сега трябва да докажем, че освен силата си ние носим и нова нравственост.
Това бе начинът, по който Баязид хан обикновено искаше моя съвет: той впиваше поглед в лицето ми и дори забравяше да диша, докато не отговоря. Този път аз за малко се замислих — бяха ме сепнали последните думи на моя владетел.
Без да изменя на дълга си. струва ми се, налагаше се да отбележа единствения недостатък, който намирах у моя господар: Баязид хан беше дълбоко, последователно умерен. Той винаги наблюдаваше себе си отстрани, съобразяваше вида и поведението си с този страничен поглед, въобще пред всичко живо някакъв желан образ. Затова, когато ми спомена липсата на лицемерие като първа черта нашата нравственост, аз се запънах. Вярно е, тя отличава исляма от християнството. В едно насилническо общество ние не отричахме, че се налагаме, че ще се наложим че в света ни всичко става след сила.
И занапред всичко ще става с насилие. Средствата ни бяха средства на времето, но християнството отричаше тия средства, макар да бе ги разработило до съвършенство. То ни вменяваше във вина, че проповядваме унищожение, а ние му отвръщахме с друг укор: то унищожаваше, проповядвайки мир и любов.
Всичко това е правда, знаете го не по-зле от мен, но не допускате, какво Баязид хан тъкмо в този смисъл беше твърде малко наш владетел. Баязид хан внесе в живота на империята именно лицемерие. Ще ви кажа защо.
До Баязид хан султаните ни представляваха просто войници, чиято последна грижа беше оценката на врага им за тях. Нямаше език между исляма и християнството. При Баязид хан това се измени, защото Баязид поиска да участвува на равна нога в междудържавния живот на своето време. Трябваше да намерим език — вече не можеше да говори само оръжието. Но затуй, че бяхме още много неопитни, този език се удаде на малцина. На Баязид хан например. Баязид доста умело изобразяваше от себе си император — не войник и не пламенен емир като Осман, Орхан или Мурад.