— Една нова нравственост… — повторих, защото не знаех какво — А как да разбирам задачата си на Родос, султанъм?
— Трудна е, Хюсеин бей. — Баязид хан се изправи и вече не успявах да отбягна погледа му. — Ти ще мълчиш, те ще предлагат.
— А какво разрешаваш да приема?
— Нито грош повече от четирийсет и пет хиляди дуката, толкова струва Джем.
Неволно се изправих. Четирийсет и пет хиляди златни дуката! Та това беше половината приход на хазната ни за кръгла година! Как бихме заплатили войска, строежи и оръжие, надница на хилядите държавни служители с останалата половина!
— Султанъм — рекох, — умът ми не го побира.
Баязид хан се усмихна — не обичах усмивката му, защото заостряше нетърпимо и без това острите Баязидови черти.
— Не го побира умът ти, Хюсеин ага, защото си мислиш, че заплащаме за един човек толкова, колкото на всички наши войници и слуги. Тук е грешката ти: ние не плащаме на Джем, нито за Джем. Това злато, този нечуван куп богатство ще извърши, което не успяха дори победите на Завоевателя:
ние ще разцепим Запада! Всеки, усладил се с нашето злато, ще стане смъртен враг за останалите; това злато ще настърви кралете против църквата; то ще заплати много смърт и много отстъпничества. Аз чух съвета на звездите; ние правим износна сделка. Хюсеин бей. отърваваме се твърде евтино.
Ти ще видиш — продължи султанът вече не безстрастно — царуването ми да преминава в изгодни договори. Ти ще присъствуваш, Хюсеин бей. когато християнството само ще ми помага срещу себе си. Досега бяхме заплаха, затуй обединявахме донякъде Запада; отсега се превръщаме в по-опасен враг. защото плащаме.
Не зная дали историята ще го оцени. Хюсеин бей, или аз ще отмина като владетел, непокорил никоя държава. Да, летописът отбелязва завоевателите, а не си дава сметка, че много по-трудно е да опазиш завоюваното, да получиш за него признание от света…
Служех отдавна при Баязид хан, но, уверявам ви, никога не бях чувал от него такава откровеност; Баязид хан по обичая пестеше думите си. Оня наш разговор, види се, значеше много за султана и той държеше да е сигурен, че ще действувам по убеждение.
— Разчитай на мен, султанъм! — отговорих. — Пратеничеството ти има и друга страна, Хюсеин бей. Ти не само ще уговориш с Ордена годишната издръжка на Джем; ще сключиш таен, писан договор с магистъра. Мене ми трябва подписът на Д’Обюсон под една хартия, която би го сринала в очите на света. С нея ще го държа така, както не би го държал и синджирът.
— А ако той откаже, султанъм? В края на краищата молим ние, не те.
— Не ще откаже, това са четирийсет и пет хиляди. Човек би прежалил заради такава планина злато и повече от чистото си име. Впрочем не се връщай без договор, Хюсеин бей.
Така звучаха заповедите на Баязид хан. Той ги изричаше уж в хода на разговора, но ние знаехме, че това не ги прави по-малко задължителни. Дори напротив.
— Не бих казал, че тук завършва задачата ти, Хюсеин бей — продължи султанът. — Още на Родос ще пожелаеш да заминеш за Франция, за да се увериш с очите си, че Джем е жив и има защо да плащаме. Нека калугерите не свикват да получават пари на доверие! На Джем ще предадеш мое писмо — можеш да го прочетеш, то напълно повтаря старите. Но щом желаем да срещнем Джем, трябва да има и нещо за предаване, нали?
Кимнах мълчаливо. Моята задача вече ми заизглежда съвсем трудна. Боже мили. каква работа ни отваряше това вироглаво момче! II какви масрафи! Въздъхнах шумно от обида и огорчение.
— Не го преживявай толкова. Хюсеин бей! — подметна ми Баязид хан с кисела усмивка. — След завоеванията на баща ми бездруго трябваше да се дойде до някакви връзки с ония, които не желаеха довчера да произнесат името ни. И ето, сам бог ни подари такъв случай: днес ние и християнството преговаряме, търсим общ език. Да благодарим богу!
Баязид хан наистина се отпусна на колене, свря глава между длани. Потъна в молитва, с една дума. Той често го правеше и често съм се питал дали е израз на дълбока вяра, или господарят ми по този начин прекъсва някой разговор, бяга от въпроси и досада.
Нямаше как, коленичих и аз. Този път не възнесох молитви към бога, защото бях дълбоко загрижен. На мене, кадийския син, съдбата възложи първия допир между Османовия дом и Запада.