Меки пролетни ветрове ме закараха бързо — за някакви десет дни — от Стамбул до Родос. Пътувах, придружаван от петдесетина моряци и духовници, а в утробата на кораба ни тежаха няколко чувала дукати. Както и да се утешавах, че хората ми са от верни по-верни, че пътуването ни е тайно, побиваха ме тръпки при мисълта, че не верни — само малоумни биха изтървали такъв безценен кораб. А имаше и корсари — от тях пъкат тамошните води.
Както и да е (било загдето наистина ме съпровождаха малоумни или пък корсарите бяха хранили некадърни съгледвачи в Стамбул), стигнахме Родос без премеждия. Дочакахме нощта в открити води и по тъмно се присламчихме към пристана, с угасени светлини. Може би на Родос ни очакваха, та стражата само за половин час ни съпроводи и настани в някакъв дом. Капаците му бяха пуснати отнапред, тъй че никой не узна за пристигането ни. Също така още на пристана бяха ме накарали да издам заповед до моряците си: корабът да бъде откаран в друг залив на острова.
Следната заран ме посетиха двамина — целите в черно, с лица на джебчии. Струваше ми се, че ако им обърна гръб, за миг ще претършуват цялата ми стая, но аз се и държах с тях като с долни хора, едносложно. Те ми съобщиха, че скоро щял да дойде великият магистър.
Как го намирате? Нямаше, значи, да бъда приет от негова милост в тържествените му покои, нямаше да ми бъдат отдадени почести. Магистърът подчертаваше, че преговаря по тъмните си дела на тъмно, и сам щеше да пристигне в този незабележителен дом на средна ръка търговец.
Аз го чаках зад спуснати капаци и пердета, на свещ посред бял ден. Усещах, че ме гледат стените още щом стъпиш на Родос, понасяш това чувство.
Великият магистър влезе, предшествуван само от един брат, явно тълмач, който предварително изпита с поглед стаята. Вече бих повярвал, че ще надникне и под леглото, но той ми спести това.
Магистърът, човек необикновено мършав и доста висок, силно прошарен, беше наметнат с прост плащ, чиято гугла бе закривала цялото му лице из улиците. Очевидно Д’Обюсон криеше днешната ни среща.Това ме обиди: бях пратеник на велик владетел и (ако идех на Родос с недотам чиста задача, то беше именно по вина на Д’Обюсон) ми дължеха почит. Имах желание да вдигна завесите, да отпъна плътните капаци и да изкрещя навън: „Вижте, родосци, своя наставник! Вижте го как не се гнуси да приеме чували злато срещу човешка мъка, стига да остане скрито!“
Е, разбира се, не го направих — къде би му излязъл краят, ако всеки се остави на поривите си. Поклонихме се взаимно с негова милост, но без да си подадем ръка или се целунем. — Пратеничеството на вашия султан се забави — започна Д’Обюсон. — Още немного и може би нямаше за какво да преговаряме; около Джем никнат заговори, знаете ли? Някои владетели смятат, че свободата му ще е от велика полза за цялото християнство. Ще им попречим ли със слабите си сили — силите на един беден орден?
Докато Д’Обюсон говореше, аз кимах — изтъквах, че ми съобщава неща добре известни (едно и второ), които не носеха особена заплаха за нас.
Не случайно — това забелязах — Д’Обюсон завърши речта си тъкмо с „беден орден“; очевидно беше, че веднага намеква за пари. Вървеше бързо към целта, машалла!
— За тия заговори бяхме уведомени навреме — предадох чрез тълмача му. — Баязид хан не вижда в тях опасност и ще ви кажа защо: вдовицата на Мехмед хан не разполага с много пари, а султан Каитбай не ще й ги заеме — Джем е твърде несигурно предприятие, докато съвсем сигурно е, че неговото притежание ще навлече върху притежателя му гнева на всесилния Баязид хан.
— За това, дали Джем не би си струвал парите — погледна ме пряко с израз на едър търговец ДЮбюсон, — ние тепърва ще узнаем. Та Джем е още млад и му предстоят десетилетия борба! Но дали заслужава да довеждаме нещата дотам?
Вярвайте ми, така говореше с мен Д’Обюсон. Той бе отхвърлил всяко приличие, считайки ме пратеник на див владетел; намираше всяка условност излишна в разговор с мохамеданин. Кой — питам — даваше право на един звяр да брои нас за зверове?
— Това ще отсъдите вие — преглътнах гнева си. — Колко дни ви трябват?
Знаех, Д’Обюсон бързаше с парите — донасяха ни,че Родос изнемогвал след всички фишеци по гостуването на Джем, а френският крал (когото подозирахме като ортак на Ордена в цялата история) беше известен пинтия.
И Д’Обюсон най-непредпазливо показа, че бърза:
— Ние вече сме разсъдили — уж с достолепие изговори той, защото това достолепие никак не се връзваше със зора на търговеца, дето тича да го не преварят. — Разсъдихме, съветвахме се с братята и Рим и решихме ето що: докато не се изясни обстановката около Джем, докато християнството не е заплашено от нов натиск на османците, ние ще се грижим за тоя нещастен принц. Ще му осигурим приличен, не — охолен живот; ще бдим да не посегнат върху живота или свободата му злонамерени люде. Това естествено ще ни струва — но целта е велика и иска жертви.