— Преди всичко, ваша милост — вставих, — да разберем кое наричате Джемова свобода!
— Преди всичко невъзможността да бъде отвлечен — бе отговорът. — Ще я осигурим само ако Джем бъде следен отблизо, ако го охранява многобройна стража, ако живее в непристъпна за врага ни крепост.
Нападна ме напълно човешки ужас при представата за такава една свобода! Немного привлекателна, съгласете се, но съвсем желателна за нас. Завалия, сам беше се насадил!
— А какъв залог предлага Орденът, че ще запази свободата на Джем при описаните условия? Ами около Джем има поне трийсетина негови човека. Защо някой от тях да не бъде връзката му с Корвин. Савойския дук или Венеция?
— Залогът ли? — на Д’Обюсон не му мигна окото. — Залогът ще представите вие. Ако сумата, с която заплатите разходите ни по Джем. бъде достатъчна, ще бъде достатъчно силна и охраната му. А също и нашето желание да не загубим тази сума.
— Знаете, аз бях участвувал — макар моят духовен сан да не го налагаше — в някои походи на Завоевателя. Бях виждал как неверниците (когато свършекът на града или на селото им станеше неотменен) прибягваха с жени и деца в църквите си. Там търсеха те последна надежда: притискаха се около някой поп или калугер, заклинаха го да изпроси от бога им чудо. Бях чувал как същите те — веднъж й от властта ни — криели книгите и утварите си, късали от залъка, за да хранят пастирите си: само вярата им ги утешаваше срещу сила, каквато бяхме ние.
Както всеки правоверен, а камо ли — духовник, аз съм чувствувал презрение към тяхната вяра, велико надмощие над жалките им попове. А с една малка част бях завиждал на същите тия попове, тях ги хранеха истински вярващи. Дали нас, духовниците господари, някой би хранил така? Дали не ни вярваха, защото беше твърде удобно, дори износно да си правоверен?
Само в оня час, признавам, ме осени друга мисъл: аз жалех своите дребни врагове, хилядите неверници, които разчитаха в страданието си на такива като Д’Обюсон, безнадеждно покварени, безнадеждно невярващи пастири.
„Ех, гад! Ех, влечуго ненаситно!“ — рекох си. Все пак бях; държавник едва от вчера, а допреди — беден кадийски син.
— Четирийсет и пет хиляди дуката! — треснах го ожесточено. — Нито грош повече.
Първото, което Д’Обюсон не успя да затаи, беше алчна радост. Тя светна като мълния и веднага утаена, заменена от безпристрастие.
— Само? — каза Д’Обюсон. при това отметна глава и козята му брадица щръкна срещу мен. — Такава ли цена определя Баязид хан срещу султанството си!
„Взимай и бягай!“ — бих подвикнал на тоя пладнешки обирник, комуто Джем струваше най-много пета част от целия бакшиш. — „Взимай, че ще ти изпреварят!“
Сега наистина не се сдържах:
— Забравяте, че Баязид хан няма защо да заплаща една вече овладяна власт. Султанът ми просто урежда охолния живот на своя брат. Всяка къща си има сметка, Ваша милост. Щом Ваша милост намира сметката ни неизгодна, ще търсим друг хазаин за Джем. Тия дни (ако не и днес, не зная) Скендербей предлага във Венеция същите пари. Не могат ги взе двамина или Орденът, или Републиката. Виж, там вече, както се разберете! Това са си ваши християнски дела.
Тия няколко думи сякаш ме разплатиха с Д’Обюсон — платих му. дето не разигра пред мен поне малко достойнство.
Както и да се насиляше, Д’Обюсон трепна видимо.
— Баязид хан е избързал… — проточи той с много смешен вид. — Ьзбързал е в недоверието си към Ордена ни, забравяйки, че тъкмо ние отървахме Османовия дом от жестоки борби. Нека го съди бог, ние и този път ще се подчиним на волята божия: приемаме условията ви.
„Нямало да приемете!“ — казах си. Разбрах, че в живота на държавния мъж има една много трудна работа: да не се разсмееш.
— И нашите, и вашите условия трябва да бъдат скрепени с договор продължих. — Връзките ни ще траят; сам казахте, че Джем е млад, а ние му желаем дълъг живот. И така, нека подпишем!
„Ама толкова никакъв ли е този човек, та не мигва?“ — рекох си. защото Д’Обюсон съвсем не се разстрои от предложението ни. Дори — стори ми се — изрази доволство, сякаш сега пък той се готвеше да нанесе удар в двубоя ни.
— Договорът отдавна е готов, Ваша милост — каза. — Оставаше да посочим сумата.
Магистърът измъкна изпод плаща си лист, дойде до свещта, разви го. Беше на наш език — постарали са се. Първото, което ми се хвърли на очи, бе подписът: „Джем султан, син на Мехмед Завоевателя.“