Не, Д’Обюсон наистина ми върна с удар, от който не се съвзех дълго. Мълчах, втренчен в туграта на Джем, и само една вяра ме крепеше: подправена е!
— Зачудва ви подписът на злощастния ви принц ли, Ваша милост? — тържествуваше Д’Обюсоновият глас. Ще рече, Баязид хан е считал, че аз го мамя, когато говоря: „Джем сам се поставя под волята ми, Джем сам проси закрила от Ордена, Джем е тялото, чиято душа съм аз!“ Ето, той ми повери бели листове с подписа си. — И ДОбюсон наистина завря под носа ми един неизписан, но подписан лист, — за да преговарям от негово име. Така непоколебима е вярата на принца ви в мен. Ваша милост, съобщете го на своя владетел. Добре е, струва ми се, Баязид хан да помни това!
Бе повече, отколкото поемаше разумът ми. Задави ме такава ярост, че не смеех да издам глас. Съжалявах, дето Джем не е умрял десет пъти в Карамания, Ликия или Кайро, за да не участвувам сега (не дори като свидетел, а като деец) в най-черната сделка на своето време; желаех стръвно — аз, духовникът, звездоброецът да вдигна тежкия свещник и го стоваря с цялата сила на мюсюлманството върху туй лице на платен тъмничар. „Майната ви! — утешавах се, дано отнема на ДОбюсон насладата от вида ми. — Дай боже, скоро да умре Джем и ни развърже ръцете за нови золуми над християнска земя! Семето на такива като тебе ще затрием, името ви ще изчезне!“
Това си виках, а все пак пробягах писмото. Бих се заклел — цялата тази уж витиевата, а изпълнена с грешки сметка, бе излязла изпод перото на тълмача. И от гърлото на ДОбюсон, разбира се.
„Дано бог ти прости, шехзаде, дето подложи дома Османов на такова унижение! — виках си, докато попълвах върху празното място: четирийсет и пет хиляди дуката годишно. — Аз не мога ти прости!“
ДОбюсон взе листа и го подаде на тълмача — все още се боеше да не съм вписал пет гроша например. Онзи кимна.
— Нека съставим и препис — предложи Д’Обюсон. Стана изведнъж великодушен.
— Ще съставим — отговорих, а гледах встрани. — Всяка продажба — по реда си.
Както казах, ДОбюсон ме презираше дотолкова, та дори за лице не продължи разговора ни още малко. Той нави листа и го вмъкна под плаща си с движение, с което разбойниците прибират поделена плячка.
„И тоя ще си излезе и никога не ще го видя, а не го убивам!“ — смахнато мина през ума ми. Знаете, в живота има мигове, когато чувствуваш, че пропускаш твърде много, а стоиш като вдървен. Така чувствувах тогава: цял живот ще ми тежи, дето не усмъртих Д’Обюсон с един удар на сребърния свещник. Каквото и да бих заплатил по-късно за това, би било ниска цена, на сметка.
Навярно сте забелязали: историята само веднъж споменава моето име. Аз повече не участвувах в държавните дела; мои останаха звездите и неразгадаемият им език. Невероятно е, но аз сам се оттеглих от двора на Баязид хан. С това светът не се промени, нито се подобриха средствата му. Нито — нека бъда искрен — си възвърнах чистата съвест.
Десети показания на поета Саади за лятото на 1483 година
Простете, че прекъснах, но дори споменът за френка ми струва много. Никога, докато Сюлейман бе живял с нас, аз не изпитвах към него чувството, което ме владееше след смъртта му. Беше преклонение и обвързаност едновременно; последните дни на Френка сложиха печат върху много мои години. От тия дни нататък аз — поетът, епикуреецът, който виждаше в земната наслада едничка цел на битието, чийто единствен страх бе смъртта — задълго се сродих с нея. За мен тя се превърна в лек, почти желан преход към злачните ливади на безсмъртието, където щях да срещна Сюлейман.
Заедно с тая промяна се променяше и моето място при Джем. Аз вече не бях сътрапезникът му в пира на изтънченост и сласт. В отношенията ни настъпваше и отчуждение, и по-голяма близост. Струва ми се, така заживяват съпрузи, събрани някога по любов, когато имат зад гърба си общи деца, обща грижа или работа. И у тях страстта се преражда — или се изражда, както щете — в нещо и повече, и по-малко от любов.
Това стана не точно в Румили — то дойде бавно, отначало с трусове, отчайващи ме до лудост, които бяха заменени от враждебно примирение, и едва по-късно улегнаха в дълбока и тежка, макар съвсем не гореща привързаност. Тогава аз трябвах на Джем не през отделни часове на възторзи и пиянство, а неотстъпно. Така ти е нужна твоята дреха или хлябът, или майка ти. Но колкото и значимо, то вече не е любов.
Всъщност защо ви говоря за това? Кого засяга личната драма на поета Саади?