— Имаш. Ти си не само владетел, който се стреми към властта. Ти си и човек. Може би вече е дума за твоята човешка свобода, ако не за живота ти. Ще търсиш да ги спасиш, как не!
— Не, Саади, тъкмо не! Все още не съм стигнал дотам и дано скоро не стигна. Не бих живял, ако изгасне надеждата ми за престола. — Сега тя мъждее — спъвана, предадена, застрашена, — а ще угасне съвсем, щом стъпя на египетска земя: Защото сам ще съм се оттеглил.
— Разбираш ли? — наведе се към мене Джем. — Тук аз тежа на съвестта им, карам ги непрестанно да си мислят, че пропускат своя голям случай — та такъв пада един път в историята! Това ги настървява един срещу друг и срещу самите себе си; те се борят между сметка и славолюбие, между жажда за лесни облаги и жажда за безсмъртие. Не е лека борба, Саади, и не можем да предвидим края й. Длъжен съм да го изчакам, дори той да ми струва години!
„Пак пристъп! — рекох си. — Защо всичко у Джем е така нервно?“ Започваше да ме уморява това друсане в настроенията му, а все пак признавах: прав е. Кой — дори най-уравновесеният — не би заложил един живот срещу един престол?
— Да бяхме разсъдили, преди да отпратеше съгласието си, султанъм — казах. — Вече е късно.
— Не! — Джем се изсмя, а смехът му самотно се стопи в нощта. — Не, аз проводих едва час след кервана Мехмед бег. С поръка: нека майка ми изчака още половин година. Ако дотогава не получи знак, че походът предстои, да започне пазарлък с Д’Обюсон. Умно, нали? — не ще имаме нужда от повторен вестител.
— Бог да пази Мехмед бег! — отговорих със свито сърце. Страшнееше ме не на шега: защо нашите пратеници не се завръщаха?
— Ще го пази. Саади — заключи Джем. — Мехмед бег вече ще е настигнал кервана, това е час разлика.
Мехмед бег наистина не се завърна, но можехме да предположим, че е продължил с кервана. Така би събудил по-малко подозрения (избягал е от нас. твърдяхме ние), отколкото, ако цъфнеше след два-три дни. А цялата случка — това. че Джем бе разсъждавал и действувал след седмиците угнетение — сякаш заличи у него спомена за Сюлеймановата смърт. Пак тръгнахме полов, пак ни запосещаваха трубадури.
„Приливи и отливи мислех си аз със страх. — Кога ли след някой такъв прилив не ще настъпи вече отлив?“
По същото време приехме скъп гост. Малкият Шарл се откъснал от болничното ложе на вуйчо си и отиваше в Шамбери, своята столица.
Той пристигна в Румили към едно много жарко пладне. Когато чухме отдалеко тръби и рогове — гласът им се носеше необикновено чисто в морната тишина на жътвата, — ние застанахме върху стените и Джем нареди да се облечем тържествено. После — всички на коне — излязохме из крепостта и присрешнахме гостите по хълма. Беше невъобразимо цветно и весело. На бял кон сред свитата си се изстъпи момчето Шарл в червен атлаз и черна перушина, чистичко и стегнато, сякаш го бе гласила майка му за гости. А срещу него препусна сивата кобила на Джем със своя бял и златен ездач. Ловджийските рогове тръбяха, стотината коне пръхтяха разюздано, а цялата ни дружина се открояваше като пъстро петно безгрижие върху сиво-жълтия хълбок на хълма. Зад гърба ни стърчаха старите стени на Румили, под нас златееха нивите, осеяни с жътвари, над главите ни бе заметнато също атлазеното небе на Савоя, подпряно върху снежни планини.
Двамата млади господари скочиха наземи, прегърнаха се под поздравите на своите приближени и се изкачиха пешком към крепостта. После започна пир, който напомняше Ница, с тази разлика, че бе осеян — и то гъсто — с черните раса на братята. Рицарите монаси не ни досаждаха, но ни стигаше присъствието им винаги е досадно да пиеш всред трезвени. Джем се стараеше да не ги гледа, докато пееха певците.
Четири дни сменяхме пиршества с лов. На петия Шарл щеше да ни напусне. А през онзи четвърти лов Джем ме извика. Трима бяхме се отделили за малко от хайката и яздехме през рядка горичка. Малкият дук — зачервен по момичешки, разрошен и разгърден — повече от всякога приличаше на дете. Той поглеждаше нагоре към Джем с открито обожание, тъкмо като дете. което съзерцава своя мечтан бъдещ образ.
— Саади, всъщност те вика малкият, не аз — пропусна ме да вкарам коня си между техните Джем. — Шарл иска нещо. Бързай, скоро ще ни настигнат!
— На услугите ви. Ваше височество! — обърнах се към Шарл.