Беше смешно как възбуждението изчезва от лицето му и преминава в почти строгост. Но очите още сияеха: трогателно бе изпъната бялата, тънка шия към Джем.
— Предайте на приятеля ми, заговори Шарл бързо, че аз не ще забравя за миг неговата борба. За мен е ясно: бъдещето на света ни зависи от победата на Джем султан. Аз ще направя всичко, за да намеря съюзници ида получа Джем от Ордена. Имам приятели, властни роднини. Имам и богатство. Предайте на приятеля ми, че ще бъда горд да посветя сърцето си на тая висока цел: властта на Джем султан. А?
Последния полувъпрос момчето произнесе като въздишка — беше се уморило от вълнение. То гледаше изпитателно своя голям приятел, докато аз превеждах, и от притеснение прехвърляше юздите от една в друга ръка, оправяше наметалото на коня и приглаждаше бухналите си коси.
„Сладък, малък рицарю! — бих го погалил. — Защо в нашия свят срещаме съчувствие тъкмо от онзи, който не може да помогне, а можещите ни го отказват? Колко ли тежат думите на тънкото ти гласче, юмрукът на тънката ти ръка, момченце!“
Не дай, боже! Като прозрачно видение пред очите ми сега седеше — върху синьото княжеско седло — друг един малък: малкият брат. Двете лица за миг се сляха и ми се стори, че различавам кръв по меките Шарлови сколуфи, тъмни петна от насилие по трогателно бял ата шия. „Не позволявай, боже! — пъдех спомена си. — Нима любовта към Джем трябва да носи само нещастие!“
Разстроен, бях пропуснал отговора на Джем, но Джем го повтори нетърпеливо — хайката ни настигаше, черна от монашески наметки.
— Нека бог — бе отвърнал Джем, — не моят, и не твоят, а едничкият бог ти въздаде за благородството, приятел ю Шарл! Всичко, с което мога да ти върна, е вяра. Вярвам ти. Шарл. Ако е позволено да отправяме молитви към историята, аз я моля: нека вляза в нея редом с тебе. Нека светът присъствува на нещо още непознато: приятелството между двама владетели!
Сега, когато ви го предавам, май че излиза смешно. Много тясна е наистина границата между покъртително и смешно, а Джем често я прехвърляше, защото бе лишен от усет за действителност. Джем беше поет, забъркан неуместно в историята, и почти всичките му стъпки, които не се оказаха погрешни, бяха поне смешни.
И така аз бях свидетел — смразен от страх, защото вече близо трополяха съгледвачи (те много точно щяха да изтълкуват смисъла на гледката), когато двамината се прегърнаха, сякаш сключваха договор. Слънцето се разбиваше на пръски, течеше в струи върху косите и коприната; сивата кобила триеше галено врат о белия жребец, миришеше на нагрята хвойна, лавър, розмарин — в Савоя миришат дори камъните, уверявам ви. Беше прекрасно и затрогващо като на представление.
Свитата вече ни застигна и аз видях как поне двайсет чифта очи изучават Джем и отбелязват влага в погледа му; сякаш чувах как двайсет мозъци отчитат странното вълнение на техни височества и си го обясняват. Сякаш още тогава знаех какво ще последва: ранната, оплакана от цяла Франция смърт на Шарл Савойски. Деветнайсетгодишният дук бе умрял в навечерието на едно добре обмислено нападение над пътя, откъдето Джем трябваше да мине. Умрял от преяждане, бил лаком, казват.
Чакайте, защо така обърках своя разказ? Шарл още живееше и през оня, четвърти лов, показа голяма ловкост в стрелбата. Вечерта ние пак гуляхме с него, те пиеха с Джем от същата чаша и накараха трубадура да съчини нова песен — за приятелството им. Бяха пийнали здраво, затова на следната заран свитата отпътува късно. Ние я изпратихме до пътя, а на връщане Джем беше пак посърнал. През последните месеци целият му живот бе очакване или раздяла.
В Румили отброихме още едно посещение, по-малко приятно, но богато на последици.
Беше краят на юли. Дните в Румили течаха отново вяло след заминаването на Шарл. Джем ми се оставяше да го събличам и обличам, ходеше на лов, а вечер почти не четеше. Уж бързал да заспи, а после го чувах как дълго се върти от страна на страна и затиска въздишките си, за да не ме тревожат. Така минаваха дни и нощи, чакахме вести дори от Д’Обюсон, а магистърът напоследък бе сдържан.
Една вечер — от ония, много стъклените летни вечери, когато небето зеленее призрачно и дълго остава тъй, преди да из греят звездите в Румили настъпи суматоха: посрещаха някого. Съобщих това на Джем. Заслухтяхме, но не ни известиха нищо.
Не спахме почти. Щом навън просветна, потропа един брат. Той въведе командора на Румили (невзрачна личност, чието име не помня), а командорът ни съобщи, че е пристигнал пратеник от султан Баязид.
При името на брат си Джем скочи — не успя да запази самообладание. Той трескаво се заоблича сам — нещо съвсем непристойно — после се събуди и застина.