— След малко ще приема… кого всъщност?
— Хюсеин бей, приближен на Баязид хан.
— Да, след малко…
Още незатворил братът вратата, Джем се обърна към мен; не беше на себе си, забелязах.
— Чакай!… Чакай… Кой Хюсеин бей, какъв Баязид хан? Как ще приема пратеника на самозванец? Какво смята Баязид, да преговаря с мен ли? Та аз му позволих това два и три пъти и получавах все същия отговор: империята е годеница, която може да избере един жених, между владетелите няма братство! Аз не ще се пазаря с човека, който ми отне моето — то би значило да го призная и да призная своята зависимост от него. С кои очи утре ще оглавя поход към Румелия, ако съм преговарял и уреждал по мирному сметките си с Баязид? Не, Саади! Туй не ще бъде! Съобщи го на ония. калугерите!
— Султанъм, обмисли добре! Може би Баязид е променил волята си.
— Не познаваш Баязида. Той е толкова ограничен, че е чудо, дето стигна до едно решение, а ти се надяваш да измисли второ! Не, на прав път съм: докато отричам Баязидовата власт, аз ще бъда стожер на борбата против Баязид. Нека стана дори жертва в тази борба. Саади. но страна в сделка не ще бъда.
— Ваша милост, предайте на пратеника, че Джем султан му отказва прием! — обадих навън.
Толкоз. Братята не ни убеждаваха: в Румили ние бяхме наблюдавани, подслушвани, претърсвани, но с нас пазеха приличие и никой не ни натрапи Хюсеин бей.
След пладне излязохме двама с Джем. Братята съвестно ни следваха на стотина аршина разстояние. Стори ми се, когато се обърнах назад, че върху стената на Румили стои непознат човек в наши дрехи и се взира надолу. „Навярно е Хюсеин бей“ — помислих. Но не споменах на Джем, защо да го разстройвам?
Привечер чухме отново шум; братята отпращаха Баязидовия човек. Джем сякаш почувствува отсъствието му — изведнъж се отпусна, разприказва се — така беше винаги, след като е решил или извършил нещо, оживяваше.
Вече се готвехме за сън, потропаха пак. Този път командорът идеше съвсем сам.
— Ваше височество — заговори той, имаше неприятен, скърцаш глас, — понеже отказахте прием на Хюсеин бей, натоварен съм да ви предам писмото му от султан Баязид. Прочетохме го на свещта, едновременно. Отначало си мислех, че Джем е прозрял: Баязид за трети път заявяваше, че не допуска никаква подялба на властта. Баязид напомняше, че Джем сам е избрал своята участ, вдал се е в гяурски ръце и с това нанесъл неизличим позор върху дома Османов. Но (оттук започваше новото) Баязид хан в своето благочестие не желаел брат му — макар и лекомислен — да търпи лишения. Затова Баязид хан щял да изплаща на хазаите, които брат му сам си бил избрал, четирийсет и пет хиляди дуката ежегодно — нека живеел охолно с тия пари и споменавал в молитвите си техния общ баща.
Струва ми се, Джем пробягваше тия редове с безразличие — той винаги бе считал Баязид за посредственост и се отвращаваше от изтритите му изрази. Едва когато дойдохме до числото четирийсет и пет хиляди, той подсвирна през зъби, както не бях го чувал от години:
— Хе, как да не се трогнеш! — подхвърли. — При всеизвестното скъперничество на Баязид… Просто съм потресен!
И продължи да чете, сякаш нищо.
А аз бях престанал. Ама наистина ли Джем не разбираше какво се е случило! Наистина ли не виждаше как в този миг на ключалката ни увисна голям-голям златен катинар? Как хубаво беше скроено всичко!
— Джем! — през живота си не помнех така да съм се изпускал из ръце. Крещях неистово: — Джем!
— Какво ти е, Саади? — погледна ме той над листа с очи, които действително недоумяваха.
— Джем, за нас са се спазарили!
— Е, какво от туй! ДОбюсон ще получава парите, докато започне походът. После съюзниците сами ще ме изискат от Ордена, то е ясно, защото борбата против Баязид е немислима без мен. Какво те плаши, Саади?
— Плаши ме, че този куп злато е нечуван. Хората вършат убийство за две жълтици, какво остава за четирийсет и пет хиляди на година!
— Вярно, много… — съгласи се Джем. — Вярваш ли, че ще натежат решаващо срещу доброто на цял един свят, християнския?
Това е едничкото, което ме потиска — следеше мисълта си той. — Аз съм принуден да заложа върху доброто на техния свят. Недостойно за един правоверен! Но, веднъж на бащиния си престол, аз ще възкреся Завоевателя и ще измия с победи това кратко отстъпление.
Слушах го, гледах го. Дразнеше ме донемайкъде. Все пак и Джем беше жител на тази земя, длъжен бе да познава законите й. „И по-добре, че не съзнаваш, приятелю — заключих. — Дано още дълго живееш в своя измислен свят, където такива като тебе и малкия Шарл яхат през зелени ливади и весели дъбрави, а над косите им вали слънчево злато…“