Онази вечер Джем заспа леко, без да се обръща от хълбок на хълбок. Не само детско, имаше и нещо женско у Джем.
Той изпадаше в ярост, изправен пред нечие спокойство, и обратно: утихваше блажено, щом друг наоколо му бе извън себе си. Така му подействува и моят припадък на ужас.
А може би и друго — о, човешка суета! Джем май се ласкаеше, че дори неговият брат враг го е оценил тъй високо, та му отделя половината приход на империята си. Знаете, основна грижа на човека е да не би да се окаже твърде дребен, незабележим, безвестен. Сега Джем спеше спокойно като оздравяващо дете и насъне го люлееше гордостта, че е най-скъпо струващият човек по земята.
Той не трая много, този отлив на доволство — все по-кратки ставаха за нас такива часове. Само след седмица (през която пак ловувахме, разхождахме се и запълвахме времето си с всевъзможни безсмислици) отново ни навести командорът. Последните дни в Румили не бе се случило нищо особено, ако не броим появата на трийсетина нови братя. Това не ни удиви — предстоеше ни навярно да се прехвърлим в нова крепост, та удвояваха охраната. Бяхме взели дотолкова да свикваме с тия чести пътешествия, а и Румили съвсем не ни разполагаше да жалим за нея, че се зарадвахме: ще се махнем най-сетне от тази зловеща твърдина. Тя бе свързана за нас със смъртта на Френка и посещението на Хюсеин бей, с плесен, плъхове и стоножки.
Командорът навярно идеше да извести заминаването ни, затова бе приет без всяко вълнение. Монасите, които го придружаваха, бяха в рицарските си доспехи, въоръжени — така ни съпровождаха те на път.
— Ваше височество! — започна командорът особено отчетливо, сякаш четеше. — Днес получих от брат Д’Обюсон послание; то засяга вас и сигурността ви, вашата застрашена сигурност. В желанието си да се отърве от един дълг към Ордена — дълг, който пое по своя воля — Баязид хан замисля вашето отвличане. За него имаме достоверни известия. Пуснати са в ход всички средства — пари, сила, обещания. Баязид хан е изказал увереност, че това отвличане ще успее. Кога и кой ще го изпълни, не знаем. Поне успяхме да научим, че не е наш брат.
— А защо разследването е станало без мое знание? — прекъсна го Джем. — Омръзна ми да бъда пазен като невменяем; аз не участвувам в първата грижа на един човек — в своето самосъхранение. Нямам ли право да се съмнявам дали опасността не е измислена? Вече ви жертвувах Френка — кого още!
Той извика, да, извика това „кого още!“. Виждах как към всички негови страхове този миг се прибавя нов, най-тежкият: страх от самотата.
— Ние ще ви предоставим документи, че говоря истината, Ваше височество — без смущение отговори командорът. — Разследването продължава. Не бива обаче да отлагаме нито за миг мерките по сигурността ви: вярвам, представяте си своята съдба, ако Баязид хан успее?
— А какви ще бъдат тия мерки, да чуя?
Усещах, този път Джем не ще отстъпи, не ще го придумат. Вече твърде безсрамно ни залъгваха братята, та дори лековерният Джем не намираше къде да отстъпва. Той прекрачи към командора, онзи едва видимо се дръпна, като да очакваше удар, но запази цялата си дързост не мога да го нарека другояче.
— Брат Д’Обюсон заповяда да бъде отстранена от Румили цялата ви свита, Ваше височество — много твърдо каза командорът, — докато не открием точно кой измежду хората ви е предател.
Всичката кръв беше се отдръпнала от страните на Джем; той стоеше ням и потресен, просто страшен в своя безпомощен гняв. Онова с Френка бе още нищо; Френка беше един към двайсет и пет — днес трябваше да изчезнат двайсет и петима наведнъж.
Мълчание.
При Френка то бе пълно с много неизразена нежност, а туй тегнеше другояче от отчаяние и омраза. Свърши играта — беше открито сражение. Оставаше да се бием, нищожно малко, нищожно слаби срещу могъщ враг.
— А ако аз се противопоставя на заповедта? — попита Джем с глас, който ми изправи косите. („Нима днес ще дойде краят!“ — подсече ме ужас, нали всеки счита смъртта си много далеко напред.) — А ако не се съглася да бъда лишен от своите хора? Какво ще стане тогава?
Забравил кой е, Джем сграбчи командора за черната му яка и го разтресе като коте. Странно, ония не се намесваха. Види се, бяха предупредени: само ако командорът ги призове.
— Моля Ваше височество да ме пусне — със зверско хладнокръвие произнесе командирът, а очите му святкаха на педя от Джемовите. — Аз изпълнявам заповед и ще я изпълня докрай. Брат Д’Одюсон е дал дума, че ще опази читав Ваше височество на всяка цена. Ако Ваше височество не се съгласи, ще отстраним свитата му и без негово съгласие.
Така!
Затворих очи, за да не гледам какво става. Чаках смъртта си, нашата обща смърт, чудно — почти без страх. Та какъв би бил животът ни след думите,които чухме! Нас вече не ни брояха за хора: нас ни насилваха и принуждаваха, без да спазят поне прилична видимост. Не ми говорете: видимостта е дребно нещо, важна била същината, не Приличието ти позволява да лъжеш себе си, а закъде сме без самоизмама?