Чувах в тъмницата зад клепките си само тежко дишане дъхът излизаше с шум от отеснялото Джемово гърло; беше почти хрип на ранено животно. За кой вече път нова ключалка изщракваше зад гърба му, а той междувременно успяваше да я забрави, за да изпадне в нов, съвсем свеж ужас при следващата?
— Добре — стигна до слуха ми като из пропаст, — много добре!… И тъй, аз не съм съгласен!
— Искрено жаля, Ваше височество. Но за мен животът ви е по-ценен от вашето благоразположение.
Отворих очи. Джем не държеше повече командора. Беше отстъпил към цепката в дебелия зид и през нея — сякаш тя бе едничък излаз към света — не извика, а изрева:
— Насилие! Всички правоверни на крак!
Има такива мигове. В такива мигове е толкова страшно, че започваш да се гърчиш от смях, несвестно. Вече през черните братя премина нещо, подобно на усмивка, а аз очаквах да чуя пращене, твърди бяха лицата им от напрежение.
Джем беше ги забравил. Той цял слухтеше при процепа, чакаше стъпки на бойци, звън от оръжие и конски тътен — това настъпва след заповедта на един султан.
Тишина.
И докато тя растеше, под нея Джем се снизваше, огъваше, губеше. Отстъпи, но не падна. Остана прав, опрян о колоната.
— Благодарете на нашата предвидливост, Ваше височество — сякаш нищо не бе станало между последните му и тия думи, продължи командорът. — Предвидихме, че в гнева си — плод на красиви подбуди, безспорно — ще предизвикате ненужно кръвопролитие. А ние държим не само на вашия живот; пазим и близките ви. Те бяха обезоръжени преди малко. Не се противиха, имат по-точна представа за нещата.
— С вас е недостойно да се говори — започна след доста време Джем; някакво тъпо безчувствие бе го овладяло цял и ме караше да се боя за неговия разум. — Но ви говоря, защото се отнася не до мен. Ако вие ми отнемете този — (не ме посочи ни с ръка, ни с поглед, а знаех, че съм аз). — ще намеря начин да умра…
Има твърдения дотам налудничави, че можеш да им повярваш само в много, много рядък миг. Сега беше тъй — и твърдението, и мигът.
Командорът съобрази, че цялото бъдеще на Ордена е наистина възложено върху един зашеметен, готов на крайност човек.
— Излишно се разстройвате, Ваше височество — побърза. — Ние никога не сме изпитвали подозрение към Саади. Той остава.
Изразът на Джем не се промени; сякаш до ума му не проникна вестта за неговата победа над самотата.
— Кажи им да се махат, Саади! — помоли ме беззвучно.
Не ни позволиха да си вземем сбогом с нашите. Цели два дни — докато са ги готвили за път — нас ни пускаха само из ходника и върху част от стената. Трийсетина стъпки стена, колкото да не полудееш без движение. И пак, както когато се надявах да зърна Френка, срещах утрото и отпращах вечерта между зъберите й. Привечер на втория ден ги изведоха.
Бяха живи, изброих ги, разпознах и лицата им. Нашите яздеха, но не носеха оръжие. Държаха се много тихо, много пристойно. От четирите си страни това синьо-жълто-бяло петно бе поръбено с черно; рицарите отвеждаха последните Джемови хора към морето.
Бях известил Джем, стояхме двама горе. И пак ме порази това, че Джем не изразяваше сякаш нищо. „Жива кукла!“ — мина ми през ум.
— Извикай, може да те чуят, няма вятър — казах. Струваше ми се страшно да ги отпратим без сбогом. Джем поклати глава.
Поведох го като болник. Джем залитна, натежа и се събори.
Показания на Джон Кендал, туркопелиер на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“ за времето от май 1483 до май 1485 година
Ето че стигнахте и до мен. Очаквах го. Вероятно показанията на брат Д’Обюсон вече не ви внушават достатъчно доверие, та проверявате действията му чрез друг. Нескромно казано, одобрявам избора ви — кой, ако не туркопелиерът на Ордена би бил основно въведен във всички подробности по турската част?
За себе си едва ли е необходимо да се разпростирам. Четвърти син на благородно семейство, бях длъжен да се посветя на църквата въпреки склонността ми към военното поприще. Примирих двете, като встъпих в ордена на рицари монаси. Йоанитския предпочетох затова, че беше предният западен пост срещу голямата опасност на наше време — османците. Разчитах на бойна слава, за да се разпиша поне между редовете на историята. То ми се удаде донякъде; отличих се при голямата обсада от 1480 година, но в една обсада — дори героично издържана — няма нищо славно. Затова пък, съвсем неочаквано за мене самия, аз оставих своето име, свързано с най-значителния междудържавен случай на петнайсети век: случая Джем.