Навярно ви е направило впечатление, че до отплаването на Джем от Родос аз не участвувах в неговата съдба; с представителността на Ордена се занимаваха други. Едва когато около случая настъпиха първите усложнения и той навлезе в тъмните, задни улици на междудържавните отношения, аз, Джон Кендал, застъпих ролята си.
Великият магистър ме въведе в този случай, когато той му докара такива купища труд, че не им излизаше на глава сам човек. Защото брат Д’Обюсон посвещаваше Съвета в своите работи около Джем най-общо; поначало той води случая от свое име и дори за своя сметка, бих казал, тъй като семейство ДОбюсон извлече значителни облаги от този странен подарък на съдбата.
Така през един пролетен ден на 1483 година магистърът ме извика в своята работна стая и ми заяви, че занапред ще бъда негов помощник в случая Джем. Зная, възрастта ми — бях цели петнайсет години по-млад от магистъра ме правеше неподходящ за съветник. Но ДОбюсон бе прозорлив (и още как!); той знаеше, че човек с напълно неговото виждане и темперамент би само повторил собствените му мисли. Д’Обюсон явно предпочиташе аз да им се противопоставя и в тия спорове той да открива по-лесно слабите страни на начинанията си.
Моето въвеждане в случая Джем съвпадаше с отпътуването на турския пратеник. Брат ДОбюсон току-що бе съобщил на Съвета, че Баязид ще изплаща значителна годишна издръжка за брат си и пожъна големи похвали. С право; нашите плачевни приходи, празната ни хазна бяха тежка грижа за Ордена.
Похвалите настрана, магистърът беше загрижен: Джем султан представляваше вече така едра плячка, че не можеше да остане собственост на толкова дребен господар. Нашата цел бе да отстъпим Джем на по-силните, колкото е възможно по-късно, при колкото може по-изгодни условия, наш дълг беше да печелим време, приятели и между тях да изберем оня, който ще плати най-добре.
— Основната опасност сега иде от френския двор — заразгръща предвижданията си Д’Обюсон. — При все че държим Джем из разни командерии на Ордена, че му определяхме за хазаи наши командори и живее под стражата на наши братя, тия замъци се намират върху френска земя, господарите им са кралски васали. При една заповед те са задължени да предоставят госта си на краля — обвързва ги васалната клетва.
— Ако сте уверен в това, Ваша светост, не виждам на какво разчитаме. Людовик XI е стара лисица.
— Разчитам именно на това, че е стара лисица. Обзалагам се: Людовик ще твърди пред света, какво Джем е гост на Светата църква, представлявана от Ордена. По този начин кралят ще пререже всички домогвания на други владетели по отношение на Джем.
Но така, както успокояваше мене и себе си, брат Д’Обюсон нареди Джем да не бъде държан продължително в една и съща крепост, нареди и най-строго наблюдение над него. Той настоя пред Людовиг XI да бъде отстранен поне временно малкият Шарл — знаеше се, момчето е впечатлително и особено съчувствува на Джем. Широка мрежа от съгледвачи (използвахме по неволя и папски агенти, защото нашите не стигаха) държаха под очи и двора на султан Каитбай — където живееше Джемовото семейство, и Ница или Вилфранш — откъдето би потеглил тайно Джемов пратеник, и Венеция — бояхме се най-вече от нея като основен фактор в Средиземно море. Това ни струваше много труд: ние пресявахме десетки донесения, разследвахме заловени съмнителни, сами отправяхме десетки инструкции.
Любопитно е да знаете, че книжата по случая Джем, които притежаваше дори само нашият Орден (не говорим за Франция, Венеция, Маджарско или Рим), към края на този случай вече представляваха внушителна гледка. Моя задача беше да ги поддържам в ред, защото чрез тях брат Д’Обюсон многократно доказваше своето право на предимство над Джем султан, изобличаваше по някой владетел в тъмните му сделки или изнудваше друг срещу значителни облаги. Този грамаден куп хартия беше пожизненото богатство на ДОбюсон, а също и негов потомствен имот.
И така, нашите съгледвачи, изпратени във Венеция, за да узнаят дали Сенатът ще приеме Баязидовите предложения, се забавиха месеци — благодарете богу, че не сте били съгледвачи във Венеция! Там съществуваше такава строгост на държавната тайна (всеки сенатор отговаряше с главата си и с целия си имот за една изнесена навън дума), че шпионите се потяха дълго в крайбрежната влага и току се връщаха (когато се върнеха) с празни ръце. Все пак този път сполучихме: донесоха ни, че Венеция отхвърля Баязидовата щедрост, решавайки да не се меси в случая Джем. (Поне засега).