Чудно, нали? През всички времена тая златна република е минавала за каквато си беше — едно многоръко, многооко чудовище, което убива и граби. Защо, питате се, Венеция запази спокойствие в един тъй примамлив случай? Единствен отговор: защото от това тя извлече полза. Ако Венеция би се сдобила — колкото и невъзможно — с Джем султан, веднага трябваше да си отвори работата, която ни съсипа: да отстоява Джем срещу други държави. А тъй като тя не разчиташе на ничия любов (Венеция дори беше анатемосана от папата, въпреки неговата предупредителност към богати масони), с основание се страхуваше от сериозен съюз против себе си, щом би поела Джем. С една дума, като обеща на Баязид да се въздържи, тя продаде въздържанието си на добра цена: получи мирен и търговски договор с новия султан, който й даваше изключителни права в Леванта. Ако забелязвате, случаят Джем носеше злато вече не само на онези, които действуваха пряко, а и на други — просто на умните зрители.
Изобщо, все тая 1483 година бе отбелязана с важни събития. Въобразете си как двама ние трябваше да ги посрещнем и им отстоим.
През август до нас стигна вест, че Людовик XI е починал. Съвременниците винаги бяха одумвали този недостоен човек и голям държавник. На смъртта му се надяваха чак неговите най-близки, но тя беше ненавременна за Ордена: страхувахме се, че наследниците (вместо малолетния Шарл VIII управляваше сестра му, една твърде вятърничава дори като за регентка жена) не ще имат усета на покойния и ще пожелаят да притежават Джем непосредствено. Така той трябваше да бъде отново местен, вече в области, които по-слабо държаха за френската корона; на Джем трябваше да бъдат търсени застъпници в самата Франция — хора, които в надеждата, че ще докопат Джем, биха го пазили от краля. Страшно тънка работа и особено трудна за водене от разстояние.
Първото, което някак наредихме, беше да отправим Джем на североизток. А преди това — по заповед на магистъра — той бе лишен от свитата си; имахме вече премного вести за предаността на трийсетината сарацини към господаря им. (Впрочем за тази мярка настоя и султан Баязид в едно свое послание до Ордена.) Заповедта засягаше също познатия ви Саади. За да не доведем Джем до крайно отчаяние, бяхме решил и да се отървем от вече единствения му приближен по-късно, като инсценираме нещастна случайност. Въпроса за Саади преразглеждахме още и още във връзка с болестта на Джем; Джем се оказа неустойчив на душевни сътресения и се наложи да го щадим. Преведено, то означава, че Саади оживя.
Не считайте, че постъпвахме неоправдано жестоко към Джемовите сарацини — не по-добре биха се държали с нас отвъд, в Турция. Освен туй те наистина не стояха мирни. Знаехме например, че Джем — вече без наше разрешение, а тайно-бе изпращал някои измежду тях до маджарския крал. Бяха лесни за залавяне, не говореха езика и малко приличаха на християни в своите християнски дрехи. Прехвърлихме ги на Родос, където брат ДОбюсон направи възможното, за да проговорят, но те предпочетоха безсмислена смърт — запазиха една тайна, която отдавна знаехме: това, че са изпратени до Матиаш Корвин. Съобщи ни го в своя височайши гняв сам Матиаш Корвин.
Брат Д’Обюсон ви каза, че още в първия си отговор до Ордена Корвин бе изразил готовност да въоръжи и поведе срещу османците голям поход, щом му отстъпим Джем. Кралят обясняваше, че при острото настроение против султан Баязид в Румелия съществувала почва за бунт между самите турци. Подсилен естествено от въстания на народите, загубили твърде наскоро свободата си, той щял със сигурност да отцепи Румелия от Константинопол. При такова положение успехът на похода бил детска работа едва ли не ни убеждаваше крал Матиаш. Колкото и — невероятно, той беше прав; знаехме го и без подробните му обяснения. Тъкмо затова забавихме отговора си.
Без да го дочака, Корвин ни писа повторно, а след това направо ни засипа с хартия. Явно губеше самообладание.
Отначало Корвин смирено настояваше да получи Джем султан (в писмата му Джем винаги се явяваше султан). Изтъкваше преимущества. По-късно започна да обещава, обещаваше искрено и поради туй — не разточително; Маджарско бе разорено от дълги войни на две страни — срещу османците и срещу немския крал. Накрая, загубил търпение от уклончивите отговори на брат ДОбюсон, Матиаш Корвин изля върху Ордена порои възмущение. Той ни винеше, че заради нас народите на Югоизточна Европа били проспали цяла година — най-благоприятното време за война срещу една още неспоена след междуособици империя; той ни уличаваше като алчни търговци, когато в играта било заложено цяло едно бъдеще; стоварваше върху ни отговорността за всичко, което би последвало (а какво последва, ще узнаете скоро), и заключаваше: изпуснат е небивал, невероятен случай християнството да се отърси от напаст.