В това последно писмо крал Матиаш бе споменал, че знае за изчезването на вестителите, изпратени от Джем — бе го включил между многобройните си обвинения. А ние пък веднага изведохме, че някой от отстранената свита на Джем е предал това известие на Матиаш. След което остатъците от свитата (тя бе оредяла, преминавайки през нездравите области около устието на Рона, там има комари и много треска) бяха свалени още по-дълбоко в подземията на Родоската цитадела, за да не издават такива случайни гласове до крал Матиаш и кой знае още кого.
Брат ДОбюсон беше твърде разстроен от преписката си с Матиаш. Пред мен той се оплакваше, че маджарите винаги са били не дотам усърдни християни, водели сами своите работи, без да ги съгласуват със Светия престол и ордените му, не проумявали духа на Запада — да не се бърза, това бил западният дух. Но пред себе си брат ДОбюсон навярно признаваше друга причина за своето разстройство: крал Матиаш бе изговорил угризенията, които магистърът изпитваше сам.
Тук за малко ще се отклоня, защото забелязвам, че самият ход на следствието ви насочва криво; касае се за прехваления от свидетелите Корвин. Той едничък, казват, прозрял неповторимостта на часа, той едничък заложил всичко, за да получи Джем и да го постави начело на поход против Баязид. Щом сме попречили на крал Матиаш — казват, — каузата на източното християнство била загубена.
Хубаво. А как да обясним договора, сключен от същия крал Матиаш със същия Баязид през есента на 1484 година? Не трябваше ли — дори без Джем, ако Румелия е била наистина така готова за бунт, както я смяташе Матиаш — кралят да опита един голям поход? Не приписа ли Корвин чудодейната сила на Джем, за да оправдае собствените си колебания?
Е, да. Корвин подписа с Баязид не мир, а петгодишно примирие; Матиаш Корвин се надяваше до това време да получи Джем. Но нали след тия пет години, повече, отколкото след една, Румелия щеше да утихне под властта на Баязид? Дори ако дотогава Баязид не би предприел нищо — не изнесеше войната против Запада отвъд Румелия например.
Защото това и стана, държа да се запомни. Успокоен откъм Маджарско, султанът се нахвърли на Херцеговина; година по-късно-на Полша. По същото време крал Матиаш оправяше старите си сметки с Фридрих Немски, докато-на седмица път от най-опасния враг, османците обсадиха Виена и я взеха. Накратко, крал Матиаш участвуваше дейно в безконечните войни между християнските владетели. При подвижна граница с османците, знаете. Това беше пък крал Матиаш.
Да ми прости господ, аз вложих в последните си думи твърде много жар. Позволих си я. защото ви виждам как навлизате в заблуда — не крал Матиаш е героят в случая Джем. Моля ви, разберете го до дъно: никой мой съвременник не беше дорасъл за задачата, която му възложи неговото време, никой не се отърси от сметките си, за да използва исторически случая Джем. Не и Матиаш Корвин, това ми е мисълта.
Докато траеха разни разпри между владетелите на света, ние двама с брат ДОбюсон преживявахме тежки дни. Натри пъти през трите години, от 1483 до 1486, узнавахме, че султан Баязид стяга корабите си за бой. Той не целеше Родос, бяхме убедени, султан Баязид нямаше интерес да разваля отношенията си с ключарите на Джем. А дали Баязид не прозираше, че Джем не е вече съвсем наш? И изобщо докъде бе се развил този процес: постепенното иззимане на Джем из ръцете на Ордена и преминаването му във властта на други сили? Кой можеше да назове въпросните сили, каква бе целта им, знаеше ли я Баязид?
Сега, предполагам, си представяте нашето положение. Беше страшно напрегнато и просто страшно.
Всеки път, когато от Константинопол получехме новини за бойната подготовка на Баязид по море, от обратната страна към Родос пристигаха други пратеници — на Папството, на неаполския крал. Там знаеха, че ние държим разковничето за мир с Баязид и ни молеха настойчиво (не без дарове или без заплахи): „Намекнете на султан Баязид, че Джем ще потегли към Румелия начело на двестахиляден поход.“
И брат ДЮбюсон намекваше, стига това да се нарича намек: той отправяше до султана писмо по някой брат, а в писмото се казваше, че договорът ни изисквал турската флота да не напуска Проливите. Ако ли не, Орденът би го счел за нарушен и нямало да задържа повече Джем султан като свой гост.
Неправдоподобно, но чиста истина! Султан Баязид отстъпваше пред тази изнуда — отстъпи веднъж, два, три пъти: през 1483, 1484 и 1485 година. Чувах, почваше време някои намирали случая Джем прекалено надут, считали го по-маловажен. Но отсъдете сами: турският султан трикратно отмени свой поход, своя безспорна победа (нямаше кой да му се противопостави, вече ви казах, че християнството воюваше помежду си), защото се боеше от появата на Джем!