Вярно е, колкото и невероятно: Джем бе легенда не само у нас, нали уж го разкрасили трубадурите. Джем беше легенда и отвъд. Матиаш искрено бе вярвал, че до рамото на Джем ще завоюва бърз успех; Баязид съвсем искрено вярваше, че срещу Джем войските му ще се разпаднат и крепостите му ще отворят вратите си. За народите оттатък не говоря — никой не може да отговаря за народите, — но ние имахме доказателства, че те биха се хвърлили на шията на всеки бунтар против Портата, пък бил той дори по-малкият, по-добрият, по-русият султанов син.
Всеки от ония три пъти, когато отпращахме посланик при Баязид с дръзкото искане султанът да отмени похода, всеки от ония пъти го дочаквахме изтръпнали. Дали Баязид ще отстъпи, или ще ни отговори кратко (по свой човек, защото ще е заклал нашия): „Многоуважаеми, бих искал да видя войските, които ще дадете на Джем. Откъде ще ги вземете тези войски, когато ви трябват за побоища из ферара, Флоренция, Неапол, Виена и майната си? Откъде ще вземете този Джем, за да го поставите начело — от франция, Родос или Рим? Как ще изтървете, многоуважаеми, своите хиляди дукати всяка година — дали смятате да ги жертвувате в една война, в която ще ви бия аз?“
Тъкмо такъв отговор очаквахме от Баязид и много, много чудно е, че никога не го получихме. Оставаше да приемем едно, тоест две: или че Баязид е малоумен, или че Джем реално си струва парите, които струваше на брат си.
Не, имаше и трето (добре че Баязид не го подозря), в това — именно и единствено в него виждам аз промисъла божи, който опази Запада през ония години на велика опасност:
малоумните, тях не бие дори един Баязид, дивак, както ни го описваха и както историята не потвърди, не падна в представите си до истината: Западът действително ще изпусне срещу четириисет и пет хиляди златни дуката, срещу два-три търговски договора, срещу тържеството на своята себичност един небивал исторически случай.
Когато брат Д’Обюсон бе гласил първите ходове по случая Джем, когато беше попълвал белия лист с Джемовата тугра, когато изнудваше и Папството, и френския крал, и султана на Египет — при всичко това, зная го, защото съм очевидец, — брат ДОбюсон трепереше пред порицанието на своя свят. Боеше се, че ще бъде уличен — както неумело и съвсем неубедително направи това Корвин — в коварство. Време бе да не се плашим. Възможните наши обвинители много скоро намериха коварството ни дребно и ни задминаха с голяма лекота.
Това, струва ми се, започна в часа, в който Сикст IV издъхна.
Течаха дни на междуцарствие за светата ни църква — времето на папския избор. Съжалявам, че през такива дни не съм се случвал в Рим; говорят,, не можело да се измисли нищо по-сложно, по-задъхано, пълно с неочакваности и зрелища, струващо по-скъпо от избора на нов папа. Ние от Родос нямахме глас в него, нямаше между братята ни кардинал. Великият магистър леко скърцаше зъби, когато разисквахме въпроса. „Как е допустимо — казваше — Орден с така славна история, с така голяма и свежа победа над самия Завоевател да не брои в редовете си поне един кардинал? И защо? Защото същата тази борба дотам е изтощила хазната ни, че не успяваме да купим някому кардиналски сан, само затова.“
Впрочем дочакахме края на изборите като зрители. Брат ДОбюсон повтаряше, че би гласувал за Инокентий, защото бил човек деен и далновиден. Лично аз знаех по коя причина магистърът съчувствуваше на Инокентий. Кардиналът беше родосец, макар и не иоанит, та с Д’Обюсон го свързваше стара дружба!
Така се случи, че аз узнах преди Д’Обюсон и му съобщих името на новия папа: Инокентий VIII. И също аз видях нещо крайно рядко — магистърът се разсмя от удоволствие. Той несъмнено се виждаше твърде близо до върховната църковна власт и вече пресмяташе какво би произлязло от това. Немалко; винаги е по-изгодно да бъдеш любимец на владетеля, отколкото — сам владетел.
Според правилата всеки нов папа приема клетва от своите духовно подчинени. Така през пролетта на 1485 година в Рим трябваше да се стекат делегации на отделните ордени и епископства.
От Родос бях изпратен аз заедно с брат Каурсен, вицеканцлер на Ордена. Задачата ми беше да обрисувам в своето слово заслугите ни срещу турската опасност и да изразя надежда, че един родосец не ще остане глух за нуждите на родоските рицари.