— А ако стане дума за Джем — беше последното, което ни заръча Д’Обюсон, — ще твърдите, че не сте упълномощен по въпроса. Нека негово светейшество изложи своите искания. Ще му отговорим нарочно.
За Италия отпътувахме към средата на април и плавахме без срещи с корсари. В Рим пристигнахме към края на месеца. Рим още празнуваше избора на новия папа, всички улици бяха украсени, вечер прекосяваха града шествия с факли и почти през ден имаше поклонение на нечий гроб, пред нечии мощи. Инокентий VIII използваше тия шествия, за да се яви пред народа, раздаваше дребни пари и благословия. Беше шумно, уморително и досадно.
Всяка заран ние, делегатите на ордени и епископства, присъствувахме при няколко клетви. Пратениците четяха своите речи — бяха почти едни и същи и само много опитно ухо би различило в тях ония дребни, но важни места, където се изявяваха именно особеностите на дадено отношение към Рим. Другото беше все също: всеки еднакво бе възмутен от непрекъснатите войни между владетелите, настояваше за бързо умиротворение на Италия и Средна Европа, изказваше опасения от още нестройните, но явно нарастващи немирни настроения всред гражданството. И най-вече настояваше за единни, решителни действия против турската опасност.
„Какво знаете за нея?“ — бих попитал с удоволствие, макар да не му беше мястото. Защото от всички католишки владетели единствено полският и маджарският бяха изпитали пряко силата на Османовци. Те и посветиха най-много думи на необходимостта от бърз кръстоносен поход против Истанбул. Тук, разбира се, беше произнесено името Джем, като делегатът на Матиаш Корвин поднесе огорчението на своя господар от Ордена ни.
Вероятно съм допуснал неволно движение при тия думи — маджарите бяха зле избрали мига и щях да им посоча това. Тогава срещнах погледа на Инокентий VIII, придружен от съвсем лек жест: „Въздръжте се!“ — казваше той. Подчиних се.
Странно нещо последва през същата вечер: бях посетен от един маркиз на папата, който ме покани при негово светейшество. Инокентий VIII искал да ми говори преди нашата клетва. Напълно не по правилата, уверявам ви, е да приемаш като нов папа още незаклетите си подвластни. Ще рече, Инокентий щеше да разговаря с мен в качеството си на частно лице.
Вървях след маркиза — много живописен с дрехите си в мораво и зелено, с дългите си бели чорапи и златни дрънкулки; вървях между двама швейцарски стражи, също твърде живописни, но в жълто и червено; вървях под светлината на факлите, през безкрайния лабиринт на двореца.
Маркизът ме въведе в неголяма стая и се оттегли. Навярно доста постоях, преди една завеса да се отметне и съвсем плавно в стаята да влезе Инокентий. Беше снел своите одежди; носеше просто бяло расо.
Трябва да кажа, че и при тая, както и при по-късните ни срещи Инокентий VIII ми правеше дълбоко впечатление. Той беше личност, това поне е безспорно. Невисок, несух, но много жилав на вид. не изпит, не и блед. Инокентий към петдесетата си година изглеждаше мъж, живял съвсем не по монашески — приличаше на всеки среден търговец или моряк от Родос. Онова, което би го разграничило от тях, бе много острият поглед, едновременно изпитващ и разбиращ. Когато влезе, папата ме изгледа добре — нито по-дълго, нито по-късо, отколкото е необходимо, за да си съставиш представа за някого. Не ми подаде ръка за целувка — още не бях закълнат.
— Мисля, че Папството има да уреди някои положения с Ордена ви, които не можем да разискваме утре при клетвата. — Инокентий започна, без да снема очи от мен. — Забелязахте вече, че всички наши духовни чада изказаха, чрез пратениците си, своята воля за бърз кръстоносен поход на Изток. Вие ще разберете, че за един папа няма по-свят дълг от този: да свърже своето име с кръстоносен поход — на пръсти се броят светите ни отци. които успяха да примирят враждите всред християнството и го поведат в бой за една божествена кауза. Говоря ви го, защото лично аз коря своя предшественик — не бих отлагал или препятствувал такова велико дело. Нещо повече: ще му посветя живота си.
Слушах го съвсем спокойно; знаех какво ще чуя. Брат Д’Обюсон отгатна: преговорите по Джем не търпяха дори до утре заран! Вероятно Инокентий се боеше, че ще сключим сделка с пратениците на Матиаш или с французите и бързаше да сложи своята светейша възбрана върху скъпата ни стока.
— Вам, като бойци и победители на турците, е ясно с какви трудности ще бъде свързан подобен поход. Все още нямаме мир в Италия, воюват смъртно кралете на Германия и Маджарско. Ще направя всичко за мира на своето паство — дано бог ме подкрепи! Но в едно не можем да чакаме, защото ни дебне опасност: не бива да държим Джем султан далеко от Рим. Присъствието му тук би било знак, че походът наистина предстои. И ще отнеме всяка възможност на враговете ни да го похитят или предадат.