Инокентий стана от възбуда и закрачи из стаята.
— Аз просто се чудя как покойният Сикст е допуснал такова нехайство — продължи той. — Нека благодарим на всемогъщия, че опази до днес Джем, но сам всевишният не покровителствува нехайните. Впрочем — Инокентий се спря пред мен, за да следи по-добре израза ми, — аз се разпоредих: Анкона и областта й (едно от нашите владения) ще бъдат предоставени на Джем султан. Там ще го пази папска и иоанитска стража. Назначил съм началниците й, определил съм издръжката й, раздадох съответствуващи чинове на свитата, която ще окръжава нашия гост. Как бихме поставили начело на похода човек, когото държим като сетен просяк из провинциалните кули на Франция, когото сме лишили от подобаващ блясък и окръжение! Не така ще накараме крале и князе да участвуват в похода, не така, брат Кендал! Нима това не е очевидно за вашия магистър?
От известно време не идех на себе си — негово светейшество беше ме зашеметил. Той говореше, сякаш не ние сме господари, тоест хазаи на Джем, а самото Папство; сякаш между нас вече съществуваше, а не предстоеше уговорка.
— Нямам пълномощия по случая Джем — беше всичко, което измислих.
— Защо са необходими? — попита папата много учуден. — Нима брат Д’Обюсон счита Ордена за нещо отделно от Светата ни църква? Нима нашето и ваше достояние не е едно?
— Не съвсем. Ваше светейшество, ако смея — посмях, защото работите отиваха тъй далеко, че ме плашеха. — Когато Родос беше под обстрел, отстояха го само бойците на Ордена. Когато трябва да възстановяваме нашите сринати укрепления, да ги подобрим — та над нас все още тежи угроза! — ние се справяме сами.
— Не съвсем, брате! — меко ме поправи папата. — Аз прегледах книгите ни: Родос е получил от нас две хиляди дуката след обсадата.
„Е, това е вече ловко!“ — помислих си. Още навремето — нашите загуби възлизаха поне на двайсет хиляди — почувствувахме тия две хиляди дуката като подигравка. А на всичко отгоре ни ги и натякваха! И искаха срещу тях нашия златен Джем!
— Не съм упълномощен — повторих.
— И не е необходимо — повтори Инокентий. — Моля ви само, предайте на брат Д’Обюсон, че Анкона е готова да приеме нашия гост. Джемовото великолепие ще ни струва огромни пари, но Папството иска от Ордена ви — нали нему изплаща издръжка Баязид? — само трийсет хиляди годишно. Остатъка ще запазите за себе си. Отчитаме забележителните заслуги на иоанитите, които приеха и опазиха Джем султан; тези заслуги ще бъдат наградени. Съобщете на своя магистър следното: Гискар Д’Обюсон, наш смирен брат, е произведен кардинал.
Внимателно, но не остро, Инокентий бе следил въздействието от думите си върху мен. Искрено казано, той ме смая! За три века съществувание и заслуги пред Рим иоанитите не бяха добили кардинал в конклава. Трябваше да им падне някакъв обезумял от несполуки варварски принц, за да заслужат милостта на Папството!
„Чудни са пътищата ти, господи!“ — мислех си, възхитен от бързия ум на Инокентий. Папата удостояваше не Пиер ДОбюсон — размяната би била прекалено очебийна. Той произвеждаше кардинал брат му-оня посредствен, нечестолюбив и лек за водене старец (досега беше го водил неотклонно нашият Пиер), с когото никой на Родос не се съобразяваше. Така сделката все пак бе с огромни преимущества за Пиер, докато на Пиер се оставяше още нещо за постигане: сам той да стане кардинал.
„Не ще линее Папството, оглавявано от тебе!“ — заключих. Още първите стъпки на Инокентий VIII наистина бележеха завой.
— На моя брат Пиер Д’Обюсон предайте — изчакал да се справя с впечатленията си, продължи папата, — че оценявам още по-високо неговите лични заслуги в случая Джем. Щом нашият гост стъпи в Анкона, Пиер Д’Обюсон ще бъде провъзгласен за кардиналдякон на Светата ни църква.
Господи, помилуй! Улових се за стола, струваше ми се, че пропадам. Излиза, докато сме си седели, цената на Джем бе нараснала неимоверно. Кардиналдякон! Знаете ли какво е то? И целият този поток земни блага ще се излее върху Пиер Д’Обюсон — началник на две хиляди обосели монаси и един остров, осъден на гибел.
„Чудни са пътищата ти!“ — повтарях си аз и мислех, че ще се помина от нетърпение, докато видя как новините ми ще бъдат приети от самия този Д’Обюсон.
— Грамотата е готова — Инокентий разгърна пред мен наистина грамотата. — Ще влезе в сила през деня, за който споменах. Сега, брате Кендал — любезно се обърна той към мене, — ще ви помоля да преминем в параклиса. Утре ще поднесете клетвата на Ордена си пред Светия ми престол. А тази вечер ще се закълнете в живота си — не бива да намесваме бога и мъчениците му в земните дела, — че никой освен брат ДОбюсон не ще узнае за нашия разговор.