Параклисът беше тъмен. Осветяваше го едва свещта, която Инокентий внесе. Коленичих пред простото разпятие — място за молитва на много наши папи, следователно мястото, където се среща бог със своя земен наместник — и се заклех. В живота си. Не бих го нарекъл точно клетва; просто трябваше да схвана, че животът ми действително зависи от моя език. А Инокентий, изглежда, счете, че за това ми трябва повече време, та милостиво предложи:
— Прочетете и вечерната си молитва, брате. Малцина редници на църквата ни са коленичили тук.
Пред брат Каурсен казах, че негово светейшество е уточнявал с мен утрешния церемониал. Вицеканцлерът премълча. Не знаех и не узнах дали и него обвързва подобна клетва.
На следната заран изчетох нашата приветствена реч; двама с Каурсен коленичихме пред престола, заклехме се и получихме благословия, а на другия ден вече отпътувахме.
Натоварихме се в Остия. Преди това много случайно някой ни настигна — съобщи ни, че бил от неаполските делегати. Той ни замоли да се отбием в Неапол преди Родос. Щяло да е от голяма полза за Ордена ни.
Трябваше да реша на своя отговорност. Каурсен отбягваше погледа ми. отказваше ми съвет. А аз не бях решил чак до часа. когато заплувахме в сянка тежеше ни черният облак дим над Везувий. Подозирах, че на кораба има поне един позлатен от папата моряк. А може би и трима. Как ще изтълкуват те посещението ми в Неапол? Та какво, аз бях се клел. че ще запазя в тайна папското предложение, никой не бе ми забранил да се отбивам тук и там.
Свихме край брега, а просто не го видях този бряг, бях сляп от грижа и мисли. Не ме смая нито посрещането, за което после брат Каурсен разправяше, че било кралско, нито даровете подозрително разкошни, с които крал феран ни удостои. През цялото време очаквах разговора с краля.
Ще ви спестя описанията. Този разговор почти напълно повтаряше другия в Рим. С малко по-различни думи: крал феран изтъкваше, че имал право над Джем, защото тъкмо неаполските владения и най-вече Сицилия били изложени на турска опасност. Кралят обещаваше без мярка — обещаваше земи и пари, войска за защита на Родос. Не можеше да обещае кардиналски санове на братя Д’Обюсон и щеше да загуби. Дори ми стана съвестно, докато товареха на кораба ни подаръците от Неапол — чиста загуба бяха те за крал феран. „Всеки плаща за ум“ — утешавах се. Наистина не твърде умен владетел ще да беше феран, щом не се сети, че не е първият, който се е сетил; щом не долови, че Джем струваше вече много повече, отколкото бе в състояние да плати един крал.
Това, последното, бе изказано от брат ДОбюсон след моето завръщане. Когато ми съобщи, че султан Каитбай е предложил на Ордена срещу Джем сто и двайсет хиляди дуката. Част от тях — двайсет хиляди — бяха внесени в хазната ни. Това злато бе изпратила по свои хора вдовицата на покойния Завоевател, Джемовата майка; беше побързала да ни изсипе цялото си богатство (предполага се. една изгнана султанка едва ли притежава повече), дано изпревари нашите много възможни колебания, дано ни обвърже.
Всичко, което бяхме получили дотук за Джем — то вече бе много, навярно сте го изчислили, — не ме тревожеше, както тия някакви двайсет хиляди жълтици. Все пак, нали? Има неща, които човек отминава с усилие. Майката на един затворник например.
— Бог ми е свидетел! — каза Д’Обюсон, сякаш надникнал в съвестта ми. — Тъкмо тия пари аз един ден ще върна.
И то стана, можете да проверите: това бяха едничките пари срещу Джем, които ние върнахме. Не по добра воля — нека бъдем справедливи. Д’Обюсон беше заставен.
Противно на очакванията ми, великият магистър изслуша предложенията на Инокентий VIII! не само без възторзи; направо — мрачно.
— Ваша светост — помогнах му да ги възприеме, — това е повече, отколкото сме мечтали. Цената на Джем расте с часове!
— Именно — произнесе през стиснати зъби Д’Обюсон. И много натъртено: — Именно! Вбесяват ме със своето лудо наддаване; непрекъснато ми показват какво още бих спечелил, ако притежавах Джем.
— Ваша светост, Джем е наш, какво говорите! Не взехме ли всички мерки…
— Какви мерки! — сега видях, че и брат ДОбюсон е способен на чисто човешка злоба. — Джем е на френска земя. Да не смятате, че кралят ще остави без намеса да измъкнат из владенията му такава скъпоценност? Господи, та ако ние сме били идиоти, защо да се надяваме, че има и други като нас?
— Ваша светост, къде беше изборът ни! Щом Джем наистина тежи златото, което плащат за него, тук, на Родос, той би бил бездруго отвлечен. И после ние участвуваме поне с дял в печалбите от Джем.