— С дял! — повтори Д’Обюсон сърдито. Приличаше на фалирал лихвар. — Нима не разбирате, брат Кендал, колко жестоко е да притежаваш дял, когато твое е било цялото? Освен туй вие още не знаете всичко, Кендал. Докато отсъствувахте, Баязид нахълта в Сирия; Баязид е наказал със смърт Касим бег, водача на караманлиите, заради съучастието му в случая Джем; иде ред на Каитбай. Преди месец Баязид изискал от него майката и съпругата на Джем: Каитбай отказал. До Нова година ще имаме война. В Средиземно море. Сега, щом са започнали боеве по суша, не бих така просто наредил на Баязид да държи корабите си зад Проливите. Сега вече Баязид ще ми отговори, че воюва с Египет и тия кораби са му нужни там. А какво ще им попречи, веднъж в наши води, да обърнат топовете си против Родос? Вас питам, Кендал!
— Как какво, Ваша светост? Християнството. Като имам предвид решителността на папа Инокентий, пожеланията на редица владетели да притежават Джем и да се впуснат в поход — та едно нападение над Родос ще бъде тъкмо начало на борбата между кръста и полумесеца.
— Радват ме ведрите ви предвиждания, брат Кендал! — процеди магистърът. — Колкото до мен, аз забелязвам единствен искрен съюзник: султан Каитбай. Всички останали — гласът му режеше от ненавист — ще предпочетат края на Родос. За да си присвоят онзи дял, който все още получава ДЮбюсон. Това е.
Побиха ме тръпки. Най-лошото бе, че магистърът изглеждаше прав. Поне въз основа на досегашния ни опит. Тъкмо щях да попитам какви мерки замисля, за да не се оставим на събитията, Д’Обюсон поде:
— Каквото и да бъде, можем се облегна само на Инокентий; той би проявил известни задръжки. Ще отпътувате отново за Рим, брат Кендал, с моето съгласие. Ние предоставяме Джем на Папството срещу всичко, което бе изброено. Нека Инокентий сам се погрижи как да получи Джем — то е вече извън силите ни. И да не се отчайваме напълно. Договорът за Джемовата издръжка е между мене и Баязид; може би Баязид не би подписал нов — с папата например. Все пак златният поток ще преминава през Родос, нали?
И Д’Обюсон се разсмя мъчително, като човек, който току-що е изживял отчаяние. После смехът му угасна поради съвсем внезапното заключение:
— Кой знае дали не е за добро. Щом Баязид научи, че Джем се прехвърля в Италия, ще сметне похода за предстоящ. И едва ли ще бъде много настойчив в Средиземно море.
Единадесети показания на поета Саади за времето от октомври 1483 до юни 1484 година
Доколкото помня, предишният ми разказ завърши с Румили — савойската командерия на Ордена. Бях ви говорил за Румили с неприязън, а ако погледна назад, към нашето цяло изгнание, Румили не беше чак дотам противен; в Румили ние все още живеехме с надежда.
Пребиваването ни там завърши внезапно през есента на 1483 година. Веднага след болестта на Джем и по-скоро — още преди господарят ми напълно да беше се съвзел.
Вече споменах, че Джем получи първия си припадък, когато отпращахме нашите. Нея вечер аз бях го довлякъл някак до леглото, бях го завил. Джем лежеше смъртноблед; дори без свяст, той не бе загубил израза на страдание и болка. „Джем, скъпи приятелю — мислех си, — къде останаха дните, когато ни чакаше сутрин, още горещ от езда, зачервен и мургав, пъргав, безпричинно щастлив? Ти сякаш сам бе тогава изгряващият ден, тъй чудно хубаво посрещахме деня си с тебе!…“
Бях мокрил слепоочията му, бях разкопчал дрехата му. Боях се да извикам някого от рицарите, макар че навярно бяха отбелязали и това — нездравето на Джем. Страхувах се от чашата, която биха поднесли на своя гост. Нямахме вече нищо свое между стените на Румили; трябваше да изгазим, държейки се един о друг като слепия и глухия от една стара басня.
Помня, цяла седмица не заспах. Водех нощите си през някаква полудрямка. В сумрака ми се струваше, че завесите се огъват от човешко движение и воят на вятъра е топъл от човешки дъх. Всичко около нас дишаше всепроникваща вражда, а ние бяхме съвсем сами, съвсем беззащитни пред нея.
Както и да ви го описвам, не ще си представите: някъде далеко от родината двама житейски неизкушени млади хора, двама източни поети седяха затворени между непознати стени и неразбираеми воини на един напълно чужд свят.
Не, вие отново измествате нашата драма! Склонни сте да ни съжалите заради затворничеството, където ни вкара нашето собствено доверие. Не то бе основното. Което най ни гнетеше, което навярно събори Джем в болестта, бе сблъсъкът между два дълбоко различни не начина на живот, а на мислене.