Знаете, вашето днешно виждане ви представя ориенталеца в невярна светлина — вие го съдите по неговия много по-късен образ. Този образ обижда мен, източния мислител от петнайсето столетие. Защото през Средновековието, което си отиваше. Изтокът бе нещо велико. Той не познаваше държавите от една народност; в неговите безбрежни империи се говореха по десетина езика и се изповядваха по две-три вери, наравно с много повече ереси; в тях никога не бе затрито античното наследие; там войниците ставаха императори, а много императори умираха като изгнаници; на Изток — това е най-важното — никой и никога не успя докрай да се справи с човека, голия, родения с право на щастие, търсещия и действуващ човек.
От Изток бе изгрявала светлина през цялото Средновековие и не без право ние, ориенталците, считахме западняка за варварин. Той бе се настанил отскоро-от някакви десетина века — в своята земя; той веднага беше отстъпил на купища дребни господари свободата си, а на еднаединствена църква — мисълта и съвестта си. За десет века западнякът не научи дори да се къпе, предоставяйки стотиците разкошни бани, строени от Рим, на бавна разруха — пришълците не знаеха за какво служи една баня.
През същите тия десет века ние бяхме продавали на Запада благовония, коприна, подправки, книги и ереси, докато накрая — някъде към моето време — го научихме и да разсъждава. Тъкмо тогава западнякът пое нашето наследство, пое го със смъртта на Византия. Като всеки новоуспял, той се забрави: натвори такова, което никой не би измислил. Не говоря за случая Джем, той беше само брънка в самосъзнанието и растящото самочувствие на Запада.
Ние бяхме възпитани другояче. Не своята вяра или народност браня аз — вярвайте, един ориенталец по мое време беше преди всичко гражданин на света, той бе научен да мисли за земята като цяло и за човека като неин венец. Четете стиховете ни — тях отричаше нашата църква, но нито един наш поет не биде изгорен или затворен заради стих. Дори вярата ни се примиряваше, гдето човек има право на земно щастие и туй щастие е самоцел, и пред него отстъпват всички висши съображения.
Не ви занимавам напразно — искам да обясня противоречието между два начина на мислене, което особено ярко се изяви в случая Джем. И до днес — заемете ли се с книгите на поколения монаси, описали и оправдали този случай, заемете ли се с безбройните сладки романи за Зизим. наводнили Запада през шестнайсето и седемнайсето столетие — вам е неясно как и защо Джем трябваше да преживее, което преживя. Необяснимо остава неговото лекомислие, детинско изглежда доверието му и просто насила търсени неговите страдания. А всичко това беше неизбежна последица от нашия ред на мисли, от цялата ни представа за света. В нея не се вместваше нито брат Д’Обюсон, нито черните рицари, нямаше в нея двусмислени затвори и двуостри послания. Тя изключваше да напишеш смъртната присъда на човека така, че под нея да стои собственият му подпис; не допускаше да отнемеш на осъдения последното му притежание — трийсетина обезвредени приятели.
Ето този сблъсък между Джем и Запада лежеше в основата на неговата болест.
Има нещо целесъобразно в устройството на човешкото съзнание. Стигне ли дотам, дето следващият миг би го довел вече до чиста лудост, то се самоизключва, между него и действителността пада тежка завеса; продължава да мъждее някак само за себе си, без да търси храна в света.
Това се случи с Джем. От него ден Джем скъса с основната логика, отнесе се в своя собствен мир, пълен с налудничави помисли за бягство, с безпочвени надежди за неизвестно чия помощ, със спомени, с много спомени. Джем забълнува кръстоносни походи, водени от един мохамедански принц или жестока мъст над черните братя от завоевателите на Баязид. Макар и съставени от действителни лица, възможности, събития, Джемовите измислици ме зашеметяваха — те нехаеха за действителността в цяло.
Не считайте Джем за полудял, нищо подобно. Той вървеше, говореше и разсъждаваше като всекиго, но между съзнанието му и света тежеше завесата, за която споменах. Самият аз нея привдигах, не доказвах на Джем, че бълнува. Защо? Знаех, само така той ще оцелее. Поне тялом.
А тогава Джем наистина пролежа без свяст безкрайни денонощия и страшно се боях за живота му. Той не яде десетина дни. потопен в унеса си. Всяка заран го виждах по-прозрачен, по-стопен под завивките, а чертите му се губеха всред пластовете златиста козина — струваше ми се, че толкова бързо, остра и гъста, расте брада само на мъртъвците.
Малко по-късно тоя унес бе заменен от трескаво мятане и приказки. Джем говореше на пресекулки, неистово високо или в заговорнически шепот; Джем зовеше френка — най-вече него, — Мехмед, Хайдар или Хюсеин бег; Джем издаваше заповеди за бой или бягство, спореше дръзко с ДОбюсон, преговаряше с Матиаш Корвин. Джем имаше и други гласове през ония дни — той хлипаше над трупа на Завоевателя и галено се оплакваше на майка си; Джем заклеваше малкия дук във вечно приятелство, пееше свои стихове за нощите в Карамания и много смешно, търсейки прости думи, разговаряше със сина си. Нито един път Джем не спомена мен, не ме призова. Сякаш и в сънищата си чувствуваше, че само аз съм тук, че винаги ще бъда тук — за Джем вече бях част от него самия.