Страшни дни и нощи се нижеха за мен. Особено нощи. Високата стая, чийто свод се губеше над свещта, зад чиито завеси пробягваше враг, а подът й скърцаше от миши зъби и дървесни червеи, се изпълваше. През нея минаваха всички, които Джем викаше насън. Прииждаха с лека стъпка поетите ни — тълпа млечно млади, разточително весели, сияещи момчета — тях ние оставихме в Коня; преминаваха караманлиите, водени от Касим бег, сурови и верни, кръвта пробиваше конопа на ризите им — тях оставихме из Сирия, Ликия и Киликия; влизаше малкият дук, дори на кон, а нощните сенки го състаряваха — къде ли беше сега малкият дук? И почти винаги ноще идеше ДОбюсон — той не минаваше, нито влизаше, просто бе тук, присъствуваше с тъмнината на ъглите и дишаше с вятъра…
Чудно е, че не полудях именно аз, затворен сам с един лудо бълнуващ, оставен насаме с всичко, от което Джем спасително избяга в болестта си. Навярно ме опази грижата аз се грижех за Джем безполезно и нелепо, но се държах като удавник о задачата, която бях си задал сам.
Не съм броил дните, но през един от тях — късно следобед — Джем дълго спа без припадък. Сега пък се унесох аз, редки бяха тихите ми часове. И изведнъж чух:
— Саади, ден ли е или нощ?
Джем рече това с глас, който не оставяше съмнение — Джем се завръщаше. Наведох се над него, над лицето, което почти не познах. Изучаваше го и Джем: той прокара една много суха, много бяла ръка от челото към слепоочията си и оттам — към брадата.
— Обрасъл съм като дервишин, Саади — каза. — Дълго ли боледувах?
Притеглих го върху рамото си, не исках да види, че плача. Беше мършав, а странно тежък. Чинеше ми се, че морето е изхвърлило в прегръдките ми удавник, когото дълго съм търсил.
— Джем — казах, — преминахме и през това, Джем…
То не означаваше обаче, че не ни предстои друго. Седмица по-късно братята ни съобщиха, че заминаваме. Вече и не питахме защо, отговорът щеше да бъде: необходимо е за безопасността ни. Едва след време узнахме, че онуй пътешествие е било свързано с Людовиковата смърт и страха на Ордена от Шарл Савойски.
Когато ни изведоха из Румили и докараха конете ни, настръхнах. Не, нашето пътуване не приличаше на досегашните. Нямаше я пъстрата ни, златовезана свита; Джем не щеше да язди между своя охрана, под нейните викове и свирнята на майсторите ни. Преди месеци тия шествия бяха събирали благородничеството на Савоя — от всяка стъпка на Джем тогава се раждаха песни и стихове.
А през нея есенна утрин из Румили се измъкна тъжно шествие. Двама иностранци, облечени ярко, възседнаха в мълчание конете си. И двамата изглеждаха току-що оздравели. Те примигваха болезнено срещу светлината и се крепяха несигурно на седлото. А наоколо им — отпред, отзад, встрани — яздеха черните братя.
Джем не проговори през целия тридневен път. Яздехме все още през Савоя, а сърцето ми се свиваше, помислех ли че я напускаме. Бях взел са свиквам с белите й скали и ниски, остри храсталаци, с редките й, измъчвани от мистрала горички, с чистото й небе. Тук все още донякъде бяхме свои — усещахме дъха на Средиземноморието, а отвъдният му бряг беше вече дома… Приличаха малко на Брусенско тукашните хълмове. Едно и също слънце грееше тази част от света. Мен ме терзаеше нашият път все на северозапад, непрекъснатото отдалечаване от нас.
Пътувахме три дни. Никой не ни посрещаше, нито изпращаше. Очевидно братята ни криеха. На третия ден стигнахме някакъв замък, след две или повече седмици го заменихме с друг, с трети. Изучих Дофине, сякаш ще й съставям карта. Не мога я състави — шегувам се; не пътища, замъци, гори и долове съм запазил като спомен от онова време. С него ми остана свързано само едно лице, върху което се редуваха нетърпелива ярост, примирена досада, кратки просветления и отчаяна, отчаяна мъка — Джемовото. Вероятно аз не съм изглеждал различно, но нямаше кой да ме опише: Джем винаги се е занимавал със себе си, а благородничеството от Дофине не отделяше много внимание на някакъв султанов слуга.
Навсякъде Орденът ни предлагаше все същите развлечения: лов, трубадури, преяждане и пиянство. По свой начин двама ние ги разнообразявахме с разговори, нощни, тихи, защото страхът пред братята бе станал част от бита ни. Нощем ние се губехме в предположения (новините, стигнали до нас, бяха повече от оскъдни, а може би подправени). Предполагахме какво върши Баязид или възнамерява Корвин, какви постъпки пред християнството предприема светият отец, къде са били отведени трийсетината ни другари — и още безброй догадки пълнеха нашето нетърпение.