Не ме питате защо сме били преди всичко нетърпеливи, ясно е и без думи. Вече си давахме сметка, че с нас си играят, като ни заглавикват в празненства. Отначало, в Ница, те изглеждаха естествени: посещаваше Франция един турски владетел, посрещаха го, чествуваха го — добре. Но ничие посрещане не би траяло тъй дълго; всеки чужди владетел за толкова време би имал поне една височайша среща, би подписал поне някаква хартия — договор, съглашение, обязателство. А за общо седемте години из Франция Джем не биде приет от господар с що-годе висока титла; местните госгюдарчета не му заговориха за повече от виното или лова; не получаваха писма, никакви, нито едно!
Веднъж в годината където и да се намирахме през април — ни посещаваше Баязидов пратеник. Същият, който току-що бе отнесъл на Родос издръжката за Джем. Със съдействието на Ордена той проверяваше дали шехзаде Джем е между живите. Тия дни бяха черни за нас, предусещахме ги седмици отнапред. А Баязид бе станал и взискателен; пратеникът му не се задоволяваше — както преди бе сторил Хюсеин бей — да зърне отдалеко Джем. От нас се искаше да се явим, за да ни види през две педи разстояние.
Ония години Джем още дълбоко преживяваше такива часове. Все пак Баязидовият човек бе едничкият турчин, комуто се показвахме — следователно едничкият Джемов поданик в бъдеще. Джем сякаш се стараеше да го смае и подчини само с вида си (никога той не произнесе дума пред него). Джем ме караше дълго, много внимателно да го обличам преди приема; обикновено небрежен към външността си, той взискателно подбираше своите накити, сменяше ги по няколко пъти, докато се спре на най-подходящия; взираше се в огледалото с присвити очи, за да схване дали всичко в изгледа му е добре съчетано, при необходимото съотношение между цветове, оттенъци и материя, дали не е загубена художествената мярка — в такива часове Джем се готвеше като за пред живописец, а не за пред някакъв султанов бей.
След това господарят ми преценяваше и мен — облечен, сякаш бях везир. Накрая — много странни бяха ония мигове, не мога да ги премълча — Джем започваше най-трудното: събираше и подреждаше чертите на лицето си, заличаваше от него всяко човешко чувство, докато го доведеше до пречистено, величествено безразличие. Наистина той изглеждаше идол, а не жив човек през тези часове, които се повтаряха всяка година.
Монасите винаги го дразнеха, но в такива дни Джем изискваше тяхното присъствие. Те се изправяха от двете страни на целия му път, в пълни доспехи, със замръзнал израз и те.
Ние тръгвахме помежду им. Често стълбите на замъка биваха тесни, никой не бе предвидил, че ще служат за владетелски прием — и ние отривахме сърмените си халати о множество ризници; често настилката беше прекалено износена тук и там, та Джем пристъпваше неравно, сякаш язди; често вратите на така наречената приемна биваха твърде тесни, за да премине през тях в редица челната охрана на Джем султан — и тя се блъскаше неловко, издавайки метален звук. Но винаги и навсякъде из тия провинциални замъци самият Джем изглеждаше неизменно великолепен.
Аз вървях подире му с най-смирен вид, както подобава на един султанов везир, вървях като подир слънцето. Джем изкачваше няколко стъпала, за да застане пред току-що скалъпения си престол. Не сядаше. Стоеше за малко, невероятно красив, невероятно пищен и безизразен. Една жива картина на владетелска мощ предлагаше себе си пред поданика, сбъркал своя господар.
Забавно бе да наблюдаваш този поданик — те впрочем бяха различни за всяка, година. Виждах как Джем мигновено го заслепява, би го и съборил, уверен съм, ако пратеникът не се държеше нащрек. И не само защото Джем бе легенда; все още не помръкваше, продължаваше да пленява и властвува Джемовият прословут чар. Въпреки жалката храна, която му предлагаха тия чужди замъци, населени с кучкари, оръженосци и най-много барончета, въпреки усамотението и неизвестността. Струва ми се, най-трайната част от Джем беше именно чарът му.
За няколко мига господарят ми се къпеше във възхитата на своя едничък за тази година поданик. Той я отнасяше назад, през тремове, ходници и покои; той я скриваше под възглавницата на своето легло, за да й се радва нощем; мъкнеше я по лов и по гуляи. Бях съвсем сигурен, когато при такъв гуляй Джем изведнъж заотсъствуваше с унесена усмивка, че е извадил из спомените си това преклонение, че се опива от мисълта за своя още действен чар.