Нищожна утеха — казвате. Право. А знаете ли какво е тщеславният глад у един двайсет и пет годишен, зареден, здрав и гален самозванец? Той е по-силен от всяко чувство на недостиг — не ще го сравниш с жажда в пустинята, с несподелена страст, с гладна смърт дори. Парещ и всеобхватен, той превръщаше Джем в една главня нетърпение. „Кога! — крещеше, виеше понякога всяка Джемова клетка, — кога най-сетне ще поведа поход, ще победя, ще вляза в Топкапу като султан! Кога!“
О, как го разбирах! Аз, комуто свободата не би поднесла нито победа, нито престол; който се стремях към нея като прост смъртен и не виждах в свободата повече от свобода. Моят стремеж вече стигаше, за да изпълни всяка помисъл, мечтите и сънищата ми — той май бе променил дори моите движения, та ми се струваше, че всеки около мен ще попита: „Тук ли си още, Саади? Как може свободата без тебе?“
Можеше!… Някъде (навсякъде, извън Румили, Монтрьой ле Виконт, Рошешинар и разните замъци из Дофине) мъжете на моя възраст живееха — правеха война, търговия, къщи, дългове и деца, — аз яздех всред любезни тъмничари и докарани по заповед благородници, стрелях зайци, вечер слушах блудкави песни за измамени в любов девици или наказани от бога злодеи и пиех — пиех разредено френско винце! Каква беше тая огромна бъчва, та я не изплакнаха толкова години, та не се довърши подчервената водица, с която пояха мен, любителя на кипърско и ширазко вино, гъсто като кръвта на загинал от безводие бедуин!
Е, да — пак се отклоних. А с какви събития да отбележа дните, протекли за нас без събития? Как да ви опиша всички дяволи, дето ни наскочиха, затласкаха ни насам и нататък, принудиха ни към постъпки, които ще наречете безсмислени, а може би и смешни?
Така, бяхме в Рошешинар. Ще ви спестя описанието му, защо да описвам всички наши прибежища — те бяха спирки и в житейския ни път, понеже на всяка от тях изоставяхме по нещо свое, докато се видяхме такива, каквито ни е майка родила, голи нетялом, а духом. И Рошешинар не отстъпваше на другите — средна ръка замък. Негов господар беше авиньонският командор — продължавахме да се влечем от иоанит на иоанит.
В Рошешинар естествено веднага ни запосещаваха, заловиха се да ни устройват зрелища — вече не си представях ден без такъв пълнеж; вече мислех, че ще ми направят благодеяние, ако някоя утрин вземат да ме бият и ме бият до самата вечер — какво чудесно разнообразие! Напразно задавах все същите въпроси на благородничеството от Дофине — питах за Шарл, както винаги. Отговаряха ми неопределено: бил или в Шамбери, или в Лион при роднините си.
Усещах как тия отговори падаха върху нетърпение Джем като врял зехтин в рана. Две надежди хранехме Шарл и Корвин. Шарл нищо не успя за цяла година, а Матиаш? Защо всичките ни пратеници до Маджария тайни и явни — сякаш потъваха; защо Орденът никога не споменаваше Корвин в известията си? още:
„Непредпазливо е, но трябва да разпитаме за него. А — реши Джем. — Братята ще ни излъжат, зная колко е трудно да разговориш някого от господарчетата или оръженосеца му?“
Това беше новото настроение на Джем. Джем считаше, че е време да действуваме ако Предълго бяхме се оставяли на световните сили. Тия разсъждения на Джем подплатени от нетърпеливостта му, протресяха. Бяха все пак по-поносими от неговото самооплакване в пристъпи на болезнено отчаяние. Ние нощем — най-вече нощем — кроеше небъдници, че беше разказваше много подробно. Не съм уверен дали това беше от болестта му (вече никога не гледах на него като на съвсем здрав човек), или бяха естествен отговор на всичко, което ние бяхме преживели и което се очертаваше за наше бъдеще и Тъй или иначе, Джем заживя с мисълта за бягство, и тази мисъл го поведе.
— Веднъж да се приберем в Шамбери, при Шарл! — шепнеше ми Джем нощем, когато всички уж спяха, а което знаехме, че ни подслушват. — Шарл ще ни снабди с пратеник до Маджарско. Не е изключено, Саади!
— Тъкмо изключено е. В Шамбери магистърът и кралят имат поне десетина съгледвачи. За два дни и двамата пак ще научат, че си там. Те могат да заставят Шарл, да постави вярна стража. Нищо не разрешава едно бягство в Савоя.
— Тогава ни остава да гоним Маджарско. Не ме радва кралят давай, Саади! Ами ако утре ни отнемат и тая възможност! Какво бихме загубили при един опит, Саади? Доверие ли?
— Привидността на нашата свобода, Джем. Ти не я губиш достатъчно. Можем да си изпросим затвор. Най-обикновен строг затвор. Без надежда. Сега имаме поне нея…