— Не и не! — Джем избухваше така, че се боях заговори гласно. — Времето върви, не знаем дали след месеци Корвин не ще се откаже от война с Баязид. Съкровени са миговете, Саади! Още утре трябва да…
Разговорът ни имаше различни краища. Джем или ми нареждаше да разуча пътищата между Дофине и Маджарско, или да узная какво занимава сега Корвин. как се отнася кралят на Франция към Шарл и прочие.
Още ноще аз съчинявах разговорите си за през деня. Хубаво, че съм съчинител и певец наедно-бях свикнал да се държа пред слушател и и да кърмя мигновено всеки провал в своята игра. Дали яздех или гуляех всред синьорите от Дофине, не изпусках конците на играта. Най-често сполучвах с най-проста въдица — правех се пиян, нали е възприето поетите рядко да изтрезняват. Тогава заливах събеседника си с порой думи — невинаги правилно изговорени, види се, защото ми се подсмиваха — разкривах душата и мечтите си и така предизвиквах някаква бедна, изтървана откровеност.
Всъщност аз никога не разпитвах за пътищата към Маджарско, твърде прозрачно би било такова мое поведение. Надявах се, че ако избягаме — никога не повярвах и в това, — ще се оправим по звездите. Затова пък събирах отломки от вести за събитията в Европа.
Всяка от тях Джем посрещаше еднакво: „Виждаш ли, не бива да се чака! Няма какво да губим: ДОбюсон не ще ме убие, защото му нося злато. Измисли нещо, направи нещо, Саади!“
Започнах да работя последователно през пролетта на 1484 година. Дотогава в Рошешинар станахме свои: редовно ни гостуваха благородници от околността, познавах свитите и певците им.
Спрях се на един от тях, певец. Доверието ми навярно падна върху него, понеже служехме на същия бог. Беше млад, а вече прочут (неговата песен за Ричард Лъвското сърце в затвора бе положително най-доброто, което съм чувал за Ричард). Доведе ни го господарят на Монтрьой ле Виконт — Д’Обюсонов брат.
Още щом той запя, много ми напомни нашия поет от село — Хайдар. Личеше си, че не се е родил между благородници, дори не и между слугите им младежът бе лишен от обноски, — но в песента му имаше нещо истинско. Вдъхновение. Несръчен, докато го представяха, Рение (казваше се Рение) не се отпусна, а като че се откъсна, когато запя. Гледах го как отсъствува от нас, цял вдаден в творбата си, чувствувах как я доработва и тия дребни, неочаквани за самия него сполуки в някоя дума, в някой нов образ, го понасят още по-високо над един свят, който не бе неговият.
Гледах Рение — вече не го слушах, — потънал в горчиви спомени: някога, преди да ме открие Джем, аз пеех така, простете. Някога — за първи път пред Джем — аз бях пял така и го накарах да ме предпочете пред всички чувани от него певци. И това предпочитание — наречете го любов, ако щете — беше ме убило като певец. Осъзнах го през часа, когато слушах Рение. Моята мисъл и сърцето ми не можеха вече именно да се откъснат; от години аз не познавах великия по мъка и блаженство миг, онова усилие и лекота наведнъж, които са самото вдъхновение. Бях прикован о земята, защото на земята живееше и страдаше някой, когото обичах. Аз бях негово притежание.
Да, гледах Рение и виждах как се налага на нашите дръвници от Дофине. „Не е необходимо да разбираш изкуството — мислех си, — малцина дорастват до него. Но искреността се лови с ненаречено сетиво; ако веднъж я дръзнеш, ти вече си се наложил…“
И представете си докъде бях изпаднал аз, поетът Саади, та — щом Рение завърши и се оттегли, а аз го последвах — не му заговорих на нашия общ език, не му изказах своята горчивина на мъртъв поет, ами съвсем плоско, но много присъщо за човека, в който бях се превърнал — в нескопосан държавник, — веднага опитах да събудя съчувствието му към Джем.
— Вие ме разплакахте с песента си, Рение — казах пошло, а поетът в мене наистина плачеше от срам.
Певецът ме погледна, теглеше ме.
— Радвам се — каза. — Много се радвам, дето съм ви разплакал.
Това никак не смути държавния мъж, който бях.
— Може би (разбирам, вдъхновението ви търси героични неволници) имате и песен за Джем. Защо не ни я поднесете!
— Защото нямам. Навярно съм първият трубадур, пял пред Джем не за Джем. Знаете — вие сте Саади, нали? — аз считам, че човек трябва да бяга от близост с оногова, когото е възпял. Така е по-добре.
Докато говорехме, прекосихме двора. Рение отиваше да получи вечерята си при кучкарите и соколарите. А аз го придружавах съвсем недостойно като за първи велможа на един почти султан.
Рение забеляза грешката ми. Той спря пред кухненската врата и някое време ме гледа втренчено.