— Зная! — каза той внезапно и достатъчно тихо, за да не чуе никой. — Зная и колко сте плакал, и какви песни ви трябват. И изобщо мисля, че зная много повече от вас, Саади. Защото съм навън. Целият Стар свят обсъжда свободата или затворничеството на Джем. Ще поговорят и ще забравят, както е било с Ричард Лъвското сърце, а?
Съобразих: Рение не чакаше да го настигам, той сам бързаше срещу мен. Събрах цялата си смелост не можех да пропусна такъв случаи:
— Защо ще чакаме да забравят, Рение?
— Охоо! — проточи той и се засмя. — Ами ако са ме купили братята?
— Не са! — изрекох отчаяно (смърт бяха за мене такива разговори!). — Ти не би се изстъпил пред Джем с песен за Лъвското сърце, не би я пял така…
Разбира се, говорех глупости. Но тъкмо сега Рение престана да се усмихва.
— Съгласен съм, господарю. — Утре заран ще поздравя събуждането на Джем султан с песни от Елзас. Бих му пял и при лова, имам много хубави ловни песни.
С една дума, на другата заран по време на лов поговорих мъжки с Рение. Не мислете, че певецът беше заговорник, че някой бе го изпратил. Той просто обичаше онова полудете — обичаха Шарл всички трубадури на ФранциЯ и искаше да го зарадва. Вън от това подозирах у Рение някаква вражда към братята, тя се промъкваше през думите му. Никога не узнах дали е имало друга причина, или беше част от прастарата ненавист между поети и монаси.
Впрочем Рение ни обеща два коня при мостчето в гората, по кат дрехи върху всяко седло и ми указа най-общо посоката на бягството ни.
— Ще бъде глупаво, ако гоните Шамбери; още по-глупаво — ако се движите на изток. Слезте право към морето, но не в Савоя. Гонете устието на Рона. Или Мавритания, ако ви стигат сили. И търсете кораб за отвъд.
— За Кайро ли? — отговорих изумен. Не бяхме мислили за бягство в Египет.
— Каитбай е във война с Баязид. А Корвин вече от месеци има мир.
— Мир между Баязид и Корвин! — тази вест вече ме уби на място.
— Да, любезни приятелю. Не се надявайте на маджарския крал! Други са му сметките.
Рение беше ме отминал, като преди това ме предупреди да не поемаме, преди той да се измъкне от Рошешинар — и в туй ми заприлича на Хайдар. обичаше изпипаната работа. А аз стоях и не идвах на себе си — изменяха се всичките ни предвиждания, пътищата ни, изгледите за успех. Защо наистина дочакахме мир и няма ли да го последва друг — между Турция и Египет?
„Боже мили, дано утре вечер ни пребият, ако не сполучим! — помислих аз. Все по-непоносимо бе да се намирам сам с Джем посред играта между два цели свята. — Дано утре се свърши! Така или иначе…“
Шепнешком предадох на Джем своите преговори и обещанието на певеца. В тъмнината — правехме се, че спим — усетих Джемовите пръсти върху челото си: „Благодаря, Саади! — шепнеше и той. — Знаех, ще направиш нещо.“
Решихме да се измъкнем в оня час, когато пирът е към края си, когато трезвите дремят, а пияните буйствуват и не може да се разбере кой вече се е оттеглил да спи и кой обикаля навън по свои нужди. Естествено това е най-допустимият час за бягство, но още не бяхме изпечени и избрахме него.
Преживявахме го с цялото вълнение, присъщо на новаци. По време на вечерята Джем изглеждаше и по-пиян, и по-буен, отколкото някога е бил, а аз упорствувах в необяснима сънливост. Струваше ни се, че сме убедителни, поне никой не намекна противното. Вече достатъчно късно се изхлузихме през отделни врати, срещнахме се на двора, прекосихме го в най-синята сянка. Надявахме се, че не е непонятно, дето минаваме през кухните (така отбягвахме крепостната врата) — там Джем съвсем пиянски заля косите ми с черпак вода (за да ме бил разсънел, обясни на прислугата), а след това малко сбъркахме изхода.
Навън бе черна нощ — и в тази своя част бягството ни беше по реда си. Рошешинар хвърляше гъста сянка, тя преминаваше в почти отвесния речен дол, а той — в гората.
Препъвахме се, лъхтяхме сподавено, хлъзгахме се в жабуняка и затъвахме в речицата. До моста. Там наистина чакаха два коня. Наистина с по вързоп дрехи на седлото.
— Ще се преоблечем призори! — изшепна Джем. — Саади, заклевам те, бързай!
И без да ме заклеват, бързах трескаво. Познавах пътеките през гората, по тях препускахме при всеки лов. Водех тихо конете, изтръпвах от всеки шум, мерех най-късия път към полето.
Благодаря, боже — ти, който не пожела нашето бягство да успее, — че ни подари оня къс час езда през открито поле! То просветна изведнъж пред нас светеше, въпреки нощта след двойната тъмница на гората, — то въплъщаваше за нас отдавна забравения простор.
Пуснахме конете си през него. Джем ги гонеше с тържествуващ вик, ако наричаме вик един по-висок шепот. Притисках лице о шията на моя кон — доста дребен, евтин кон, — бях разнежен досълзи. Виждах малко пред себе си Джем, отново гъвкав, отново ликуващ. Джем се държеше малко странно — той не се привеждаше, а сякаш искаше да загребе повече вятър и нощен хлад с раменете си.