Бяхме се забравили, не зная колко време сме яздили напосоки. После Джем спря. „Саади, оправи ни по звездите! Накъде е Шамбери, Саади?“ (В суматохата не бях му обадил дори, че докато сме гуляли в Дофине, светът е променил съотношенията си и ще трябва да гоним Кайро, не Савоя.)
Спрях и аз. Преди да отговоря, за малко стана тихо — не пълнеше нощта тропотът на конете ни. И в тая тишина долових съвсем близо друг конски тропот. Повече от осем копита, повече от двама ездачи. Не, не беше ехо. Не само ни гонеха — настигаха ни.
Много страшно ми се видя тогава лицето на Джем; така ще да изглеждат ония, които ходят насън и някой изведнъж ги стресне. Изопнато, мъртво — празно. Докато хайката ни докопа, а ние останахме в кръга й. Счу ми се, че пръхтят зло не конете, пръхтяха братята в брадите си. Насмешка издаваше презрението им, и доволство, и превъзходство. С него се обърна брат Антоан Д’Обюсон към Джем:
— Ваше височество се е заблудил в нощната си разходка. Замъкът Рошешинар се пада много вляво.
Онова бе първият ни опит. Последваха го други — не помня броя им, — вече по-зрели, по-хитри. В никой от тях не надхитрихме Ордена.
Показания на Батиста Сниньола, без определено занятие, за есента на 1484 година
Това. за неопределеното занятие, не е вярно. Всички се досещаха, че и аз си имам занаят, как не. Но виждам, и вие ще пазите приличие, тъй си и мислех. С нищо не се е променил светът от мое време насам, не е мръднал ни йота. Та, така.
Аз, Батиста Сниньола, съм родом от Генуа. Повечето от Генуа по наше време бяха моряци. Като ви казвам моряци, то не значи едно и също — имаше и големи богаташи, и съвсем дребен народ, дето работеше за единия хляб. Някъде по средата бяха най-отчаяните. Като моя човек Христофор Колумб, да речем, който по-късно се прочу, макар с нищо да не беше повече от мен.
Татко ми, вечна му памет, ми остави дрехите на гърба — толкоз. А на мен не ми се блъскаше като моряк от Генуа до Кайро, Марсилия или Малта срещу половин дукат годишно. Тъй взех да си търся цяра по много начини, които не ще изброявам. Седна дума, към 1480 година аз май че се бях вече замогнал, та от услугите ми се ползваха някои първа ръка хора — наши едри търговци, дребни благородници и други. .
Ще питате какви бяха тия услуги, а аз не ще ви отговоря, защото повечето бяха не за пред свят, пък не желая да ровя работи, за които съм взел двойна пара: веднъж — за да ги свърша, и втори път — за да мълча. Знаете, по всяко време големците имат нужда от такива като покорния ви слуга Батиста Спиньола — ние сме по черната част, а те й обират каймака.
Впрочем през 1484 година — тогава бях в Марсилия, продавах крепостни на баварския княз за египетски жълтици (султан Каитбай предпочиташе стража от руси момчета) — при мен, в Марсилия, се яви един непознат. Каза ми, че идел от името на дук Еркуле ферарски; показа ми в уверение печата му.
За Еркуле, ако питате, трябва да кажа, че и в подземния свят такъв разбойник не е имало. Вярно, по наше време не се усещаше голяма разлика между разбойници и владетели — аз поне не я виждах. Но из Италия бяха се навъдили едни съвсем открити разбойници всред владетелите, защото тия непрекъснати войни така ги разоряваха, че трябваше отнякъде да покрият разходите си и го удряха на пладнешки грабеж.
Ето. да речем, Буколини — никой не знаеше откъде се е взел Буколини, а той обсади Озимо, при Анкона (докато самата Анкона принадлежеше на Светия престол), завладя го и през същата 1484 година му търсеше под дърво и камък купувач. Продаваше пристанище срещу пари, честен кръст! Или пък Медичи, лоРенцо, господарят на Флоренция беше почтен и много уважаван мъж, въпреки войните си срещу Светия отец. Друг един Медичи, корсар по занаят, превзе Хиос, уж вече султанов, и му събираше данъци, и го управляваше с бой. Искам да кажа, че нямаше по наше време точна граница между корсари, разбойници и князе — все тя. Сега, викате, имало. Хубаво.
Та дук Еркуле беше жив разбойник. Кому откъдето потрябваше да направи някаква беля в Италия (да започне война, да получи наемници, да отпъне някое село или проход), се обръщаше към аук ферарски. И той не отказваше. А тия работи вършеше най-вече с помощта на нашего брата. Затова, щом в Марсилия ме намери оня човек, бях сигурен, че става дума за големи пари — нали бе споменато името Еркуле Ферарски!