Оня човек ме предупреди, че работата била от най-тайните. Разбира се, заплаши ме, че няма да гъкна, ако рекат да ме очистят. Излишно, нашего брата знае да мълчи. И ме накара да замина с него за ферара. Дукът искал да ми говори лично.
Оставих на своя съдружник (също генуезец) да продава баварците и потеглих. Във ферара ме приеха веднага. Дукът, де. За разлика от другите големци, Еркуле уреждаше тия дела винаги лице в лице, затуй и успяваше, щом се залови.
За дука, какво да ви кажа, човек като човек. Само говореше много дръпнато, сякаш ей сега ще се сбие; искаше да го разбереш от половин дума. М така, съвсем накъсо Еркуле ми съобщи, че трябвало да устроя отвличането на оня султан, дето много се приказваше.
Не бях очаквал толкова дебела работа. Всички говореха, че светите братя от едикой си орден пазели султана като очите си. Та как виждаше тая дук Еркуле?
Попитах го тъкмо така: как я вижда?
— Аз, ако я виждам, защо ще викам тебе, простако! — Не преувеличавам, такива бяха обръщенията му. — Не ти искам отговор днес, нито утре. Помисли, поговори с хората си! Само поемеш ли работата, трябва да я свършиш, ясно? Иначе ще се оправяш не с разни търговци от Генуа или князчета баварски.
— Дожът на Венеция ли ще плати? — поисках да изскубна нещо. По наше време и в Италия най-големите сделки от тоя вид ги плащаха венецианците. И с тях най-малко биваше шега, вярно е.
— Ха, дожът! — озъби се Еркуле. Толкова му изкопчих. — Връщай се в Марсилия, уреди всичко и ми съобщи цената!
Изведнъж ми дойде смелост. Щом Еркуле търси мен, навярно другаде вече не е минало. И ми възлагаше не що да е, ами султана, дето монасите… Знаехме вече, че султанът е най-голямата сделка по наше време, по-голяма не може да се измисли. Е, какво! Аз да заложа главата си, без дук Еркуле дами каже кой плаща, така ли? Ще рече, ние сме хора тъмни и няма какво да питаме. Неее!
— Искам да зная кой плаща — рекох и сам си се учудих. Еркуле спря — защото беше се разхождал през целия ни разговор — и ме изгледа, сякаш ще ме смачка. После се разсмя.
— Искаш да знаеш, а? Хайде, знай! Така и така ще те очистят, преди да проговориш. Плащат двама: крал Матиаш и малкият дук. А? Глупав си, иначе би предпочел да не знаеш, та дано отървеш главата.
— Ние умеем да мълчим, Ваше височество — казах достойно. — А кога ще платят двамата въпросни господари?
— Когато се плаща. За свършена работа.
— И такова сме виждали. Ударят ти ножа, вместо да платят. Не започваме работа, преди на името на Батиста Спиньола в някоя римска или флорентинска банка — изберете си — да бъдат внесени сто хиляди дуката. Само така.
— А как ще завършите? — пак се смееше дукът, забавляваше се.
— Ще го пресметнем. Нашите разходи и печалбата ни. Разликата ще получим при предаването на султана. Не ще си сложа повече от десет хиляди печалба, честен кръст!
— Те, твоите кръстове!… процеди Еркуле. — Известно ли ти е, че султан Баязид събира сто хиляди дуката годишно от цялата си империя? — А.ти ще ги вземеш за една нощ.
— Не, тях не ще взема, ще ги дам — поправих го. — Мисли ли Ваше височество за разходите ми? Та аз ще работя поне с трийсет души прежалени хора.
— Прежалените са евтини — пресмяташе наум дук Еркуле. (Ще ви кажа какво пресмяташе: че трябва да поиска от ония двама господари към двеста хиляди — двегодишния доход на най-голямата империя, — та да остане и за мен, и за него, дука.) — Няма ли да чуя нещо по-разумно?
— Няма, Ваше височество. Питайте и други, такава е цената на султана. Не бойте се, ще платят и ще си ги върнат тройно.
— Хайде, тръгвай! — приключи Еркуле ферарски,. — Ще предам колко искаш.
Така, аз пак си заминах за Марсилия. Из пътя разсъждавах кого да натоваря с тая работа. Спрях се на съдружника си — не случайно бях го взел за съдружник. Много изпечено момче, прибрах го от улицата и го държах с едни работи, дето откарват на колелото за мъчения, ако река да проговоря.
Намерих го в Марсилия, вече беше натоварил баварците за Кайро, брои ми парите — сметките му бяха винаги наред. Разправих му за работата и той се стегна за една нощ. Защото решихме да замине на север и подразбере в коя крепост пазят сега султана — не беше мъчно, дочуваше се. После някак да се докопа до някого от хората му и им съобщи, че маджарският крал е уредил бягство. Нека се уговорят там и да се върне. Тогава вече ще известим на дук Еркуле, че всичко е уредено, ще проверим дали кралят е внесъл парите и ще я свършим, ако рекъл бог.
В цялата история моят дял не беше решаващ: чрез мене всъщност — защото имах име в подземния свят — Еркуле възлагаше работата на Джовани, съдружника. Затова — макар за очи да се пазарях с Джовани признавах си, че ми иска не много: трийсет и пет хиляди, така се съгласихме. Знаех си, че докато работи, ще станат поне петдесет, такъв си беше той, умееше да проси и настоява, да ти обажда всяка заран какви нови разходи са се явили. Но и петдесет не бяха много.