С една дума, към края на септември Джовани замина на север, като водеше три коня товар — книги, говореха, че султанът купувал книги, а Джовани трябваше да си придаде безобиден вид.
Аз чаках Джовани и много се боях за него, защото е известно, че братята от кой да е орден нито са елени, нито прощават. По туй време ме навестиха двама поотделно. Единият се викаше Цезар Валентин и говореше слабо езика ни. Бил изпратен от краля на Маджарско, каза, и питаше докъде е стигнало делото. От него изкарах съвсем малко — парите накрая, казваше. Но аз разбрах, че кралят е много нетърпелив, и това ме зарадва веднъж да измъкнеш султанчето. тогава ще почне истинският пазарлък! Ако успеем да го скрием, разбира се.
Вторият, дето дойде, беше Пиетро Мъченика от Мантуа, него познавах отдавна. Викаха го така, защото заради един тлъст обир бе висял две денонощия на колелото, бяха го рязали, горили и драли (не целия, да не си речете), а той оживя и взеха, че го помилваха. Та Мъченика идеше от името на Шарл Савойски. „Личи си, че Шарл е вчерашен — помислих. — Иначе ще повери ли работа на Мъченика, дето майка си продава и спи със сестра си!“ Знаете, и между нас има свестни и никакви, макар всички да минаваме общо за мръсници.
Мъченика много ме разпитваше докъде сме я докарали, защото малкият едва ли не ядял и не спял от мъки по своя обичан приятел, и все така щяло да е, докато не го видел на свобода. Но аз забелязах това, дето Пиетро изпитваше твърде изтънко как, кога и къде, та заключих, че може и да е намислил нещо си: сам да устрои бягството на султана например и да си го скрие той за пазарлък. Затова побързах да го отпратя как да е, а той все пак ми измъкна два дуката, уж нямал пари да се върне в Савоя.
Бях вече взел да се боя, че Джовани е влязъл в клопката и ще ми трябва нов съдружник, когато — към края на декември — той се върна. По туй време в Марсилия е истинско свинство, не духа, ами направо убива мистралът и по цели дни пристанището е пусто — хората се крият из подземията, за да не ги влудява воят на вятъра. Така и аз си седях на завет, когато чух гласа на Джовани. Израдвах му се много — дотогава нашата работа все ми се струваше ялова.
Джовани беше неузнаваем. Облякъл той вълча шуба, а дрехите му — позволете да разбирам — бяха от фландърска вълна. Пуснал голяма брада, ръкавици носеше, че чак и пръстен.
— Охо! — рекох, след като разменихме някоя дума. — Много си се разпуснал. Да не ядеш на зелено маджарските пари?
— Не — отговори Джовани. — Ям в брой. На Джем султан парите.
— Нима успя да му говориш?
— Би било глупаво. — (Забелязах, че Джовани важничи ужасно, уличният му просяк!) — Но говорих със Саади. Моля! — подаде ми ръка. — Тази ръка я е целувал Саади, първи велможа на Джем султан.
— И какво уговорихте?
— Първо нека хапна, любезни съдружнико! — прекъсна ме Джовани и сне шубата си. — Първо ме напой, че тогава!
Това не беше лошо. Джовани можеше да се прави не на търговец, ами дори на княз, но напиеше ли се, отпускаше език и изказваше майчиното си мляко. Та, седнахме да пием и Джовани си каза:
— Ех — каза, — Батисте, нашата сиромашия свърши! Ще купиш не кораб, ами пет, Батисте, а аз може да купя двайсет. Й ще се приберем в Генуа, издокарани като картинки, ще се отровят генуезци!
— Е, е! — казах. — Полека!
— Никакво полека! — отговори Джовани. — Всичко е готово. Как съм се промъкнал в Буазлами (скоро преместили там султана), няма думи. В Буазлами минах за търговец на книги, а трима братя гледаха с по четири очи що за книги изкарвам из сандъка. Както и да е, тогава не свърших нищо, ами се направих, че ме присвива, и останах в селото. После платих на едно момче да ме срещне със Саади — той е едничкият турчин при султана. Срещнахме се, докато Саади уж идеше в селото за някакви билки, и му предадох всичко, дето говорихме ние. Споменах там за краля на Маджарско и за Шарл, казах, че трийсет души верни хора са се заклели над кръста да изведат султана от плен. Оня Саади се хвърли да ми целува ръцете — такъв им е обичаят, изглежда. — а аз му наредих да пита господаря си кога и къде. Саади отговори, че втори път едва ли ще се измъкне незабелязан из крепостта и затова нека уговорим веднага. Уговорихме. На другия ден взех, че оздравях и потеглих. Това е, Батисте.
Не ми убягна, дето Джовани премълча най-важното: какво са уговорили. Искаше може би да ме измести пред дук Еркуле.
— Какво уговорихте? — попитах.