И разбрах, че Джовани не е чак дотам пиян. Той ми смигна и по господарски сложи ръка на рамото ми:
— Който много знае. рано остарява, Батисте. Като му дойде време, ще научиш.
Блъснах ръката му от рамото си. Уличникът — той ще се държи отвисоко с мене, дето му дадох хляб!
— Не забравяй, братче — срязах го, — че парите са внесени на мое име. Никой не е чувал за някой си Джовани.
Джовани явно оцени думите ми.
— Ти от шега не разбираш — каза. — Като не разбираш, слушай: в Буазлами имало подземен изход към реката, тя е ниско. Изходът е скрит, някога го използвали при обсада. Саади ми обади, че един слуга, дето много обикнал султана (Саади говори така, а навярно е за пари), им открил изхода. Но те двама — турците — не смеели да се измъкнат, защото на няколко пъти опитвали били бягство и все не успявали. Нямали са никого, който да ги чака и преведе. И решили, че без помощ отвън не ще минат. Затова ми целуваше ръцете — отдавна чакали някой да потърси султана. Саади ми обясни изхода; там на десети февруари посред нощ трябва да съм с нашите хора.
— Къде се пада изходът? — не го оставях да шикалкави.
— Е, това вече не ти е нужно, Батисте. Там ще бъда аз, не ти, нали? Ако ти беше до пътуване, защо не отиде в Буазлами, а?
Въздъхнах си, Джовани беше по-млад от мене дванайсет години, по-висок — с цяла глава. Не бях нито за бой, нито за отвличане на султани зиме. „Нищо — утеших се, — той ще държи султана, аз — парите. Ще се спазарим някак.“
На другата заран преведох коня си под мистрала — водех го за юзда, защото не ми се падаше отвисоко — и потеглих към ферара. Мислех си колко много хора и колко много ще загубят, ако из пътя ме нападнат разбойници — истински, не като дук Еркуле или Джовани. Но не ме нападна никой. Преминах през Касис, Ч йота и Ница — преди три години, спомних си, тъкмо тук бяха големите зрелища по посрещането на турчина. После забих в сушата и само за три дни стигнах ферара.
Този път чаках много дълго в трема на дук Еркуле ферарски. Въведоха ме при него привечер, та говорихме на свещи. Дук Еркуле беше в дебел халат, който го правеше толкова широк, колкото и висок, и пак се разхождаше из стаята като звяр.
— Ха! Синьор Батиста, а? — избухна в смях дукът, щом застанах на вратата му. — Как сме, синьор?
— Добре, смея да доложа. Ваше височество, работата е готова. Искаме от крал Матиаш — извън парите, за които говорихме — четири смени коне, по три коня всяка.
— Защо по три?
— За двамата турци и моя човек.
— А защо четири смени?
— Така пресметнахме пътя от Буазлами до ферара.
— И за кога това?
— За десети февруари, смея да доложа. Ако се уверя, че стоте хиляди са внесени преди това.
— Знаете ли, синьор Батиста — започна дукът, след като се убеди, че не лъжа. — Възникна малка мъчнотия. Крал Матиаш отказва да заплати толкова скъпо бягство. Той счита, че една такава работа не може да бъде докрай сигурна, и с право.
— Ние ще предадем султана срещу парите — настръхнах. — Никой не му ги иска предварително.
— Да, и аз казах това на Цезар Валентин. Но остава въпросът за цената.
— Пазари се крал Матиаш ли, Ваше височество, или друг някой? — кипнах аз. (Нашего брата може и без церемонии; ние трябваме на големците, не те нам.) — Нещо през много ръце преминава цялата работа, много посредници се набъркаха.
— Пазари се тъкмо крал Матиаш, синьор — ехидно подчерта дукът; обичаше да се гаври с хората, вечна му памет. — Бихте му палили свещи, ако само се пазареше. Крал Матиаш просто се отказа.
— Какво! — не вярвах на ушите си, ами че ние бяхме се трудили като добитък, бяхме си заложили живота! Джовани, де.
— Такова. Отказа се. Бил разчитал, съобщи, че цялото ще му излезе около десет хиляди жълтици!
— Нека той краде султан за десет хиляди! — Не се помнех. И изведнъж нещо ме жегна: — Кога научихте това. Ваше височество?
— През октомври. Към средата на октомври. Защо питате, синьор?
— Защото можехте някак да ни известите. Ваше височество.
— Не се сетих. Пък и знаех, че ще дойдете вие.
Не съм видял как излязох от двореца му. Забелязах в ръката си неголяма кесия и си спомних, че на сбогуване Еркуле бе ми казал: „За мълчанието.“ Не беше за мълчанието ни, не вярвайте! Дукът просто предвиждаше, че може пак да му потрябваме, и не искаше да се разделим със зло — нашего брата са злопаметни, известно е.
Вървях из тъмните улички на ферара и ми беше до плач. Дожаля ми дори за Джовани. който се виждаше богат и знатен, чиито ръце бе целувал някой Саади; дожаля ми най-вече за мен си. дето бях се надявал на свои кораби, дано изплувам из подземния свят на Генуа и Марсилия.