Дали не ми е било жал за Джем султан ли? Не.
Втори показания на Джон Кендал, туркопелиер на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“, за годините 1485 — 1487
Откъм 1485 година случаят Джем така се заплете, че вече беше трудно не да го водиш, а дори да го следиш. Право предположи брат Д’Обюсон още през 1482 — Джем стана основен коз в междудържавните отношения. С една дума. през посочените години цената на този злочест претендент отскочи тъй високо, че не вярвам някога и някъде да е съществувало нещо подобно.
Ние, видимите притежатели на въпросното живо съкровище, седяхме на Родос, получавахме донесения от свои наблюдатели в Неапол, Венеция, Ил де Франс и Константинопол, подреждахме ги, изчислявахме своите печалби или загуби в случая Джем, опитвахме се — все по-безуспешно — да му влияем. Самият случай вече се движеше из сфери, които бяха далеко над нас. Много високи.
Най-трудното в междудържавния живот през 1485 — 1487 година беше (за нас, подчертавам) намесата на Турция в тоя живот. До Завоевателя османците бяха пришълец, с когото никой нямаше и не искаше да има нещо общо. Със случая Джем това се измени. Част от Запада вече бе в преговори със султана, султанът бе поел задължения към една или друга западна сила, за да осигури затворничеството на брат си — беше се набелязала известна взаимна изгода. И веднага настъпи надпревара в това направление.
През времето, което соча, едрите европейски господари преговаряха, от една страна, с Папството за кръстоносен поход против Баязид, а, от друга — поддържаха връзки със същия Баязид, осведомяваха го за папските намерения, уверяваха го, че не ще допуснат такъв поход. Един бог знае в кое владетелите на света са били по-искрени: дали в желанието си да пресекат заплахата от турците или да заживеят с тях във взаимна полза.
Може би Паметното и Матиаш Корвин през същите години не играеха двойно-само те не биха спечелили нищо при едно мирно съсъществуване с Турция. Затова пък нито папата, нито Корвин имаха интерес от съгласувани действия — всеки от тях настояваше изцяло да оглави похода, да не отстъпи на другия половината слава и придобивки.
М тъй, ако трябва най-общо да определя посочените две ., години, те бяха изпълнени с борбата на Инокентий VIII и на Матиаш Корвин да получат Джем за себе си. Широк фон за действията им представляваха непрекъснатите преговори на останалите държави с турските врагове и със самата Турция.
Както и бяхме очаквали, случаят Джем нажежи въздуха над Стария свят; в ход бяха пуснати нечувани средства, бяха заложени огромни интереси. Личността Джем (всъщност малцина знаеха как изглежда тази личност и никой не я чувствуваше като жив човек с определена съдба, своя воля и намерения) вече негласно се превърна в някакво общо притежание.
Бях ви казал, че Инокентий VIII получи от нас съгласие да изземе Джем, тъй като неговите условия ни удовлетворяваха. Папата отправи искане към Шарл VIII и по-точно към Кралския съвет, който управляваше франция до пълнолетието му. На това искане съветът отговори мъгливо: едно пътешествие на Джем, когото тъй много страни и най-вече Баязид са заинтересовани да го отвлекат, би било нежелателно. Съветът намекваше, че за обезопасяването на подобно предприятие са необходими грамадни пари. При което Папството временно млъкна, защото това бе най-неподходящия миг да му се напомня за пари.
Впрочем Инокентий VIII излезе от играта и тя може би задълго щеше да замре, ако Матиаш Корвин не се хвърли в нея с отчаяни средства. Аз лично присъствувах като наблюдател на Ордена — в тази изтощителна история и мога да ви я предам подробно.
Тя започна през пролетта на 1486 година. Научихме, че Матиаш Корвин, използвайки затишието откъм Баязид, решил да получи Джем. Новината беше невероятна, но я предадохме в Рим и Венеция. Искахме да предупредим именно съперниците на Корвин в случая Джем. Въпреки равнодушието, с което ни отговориха, долавяхме, че в Рим и Венеция бе избухнала паника. Папата се боеше Корвин да не изземе Джем и с това да накърни авторитета на Светия престол, а Венеция проявяваше още по-обясним страх: една война би се отразила тежко на левантинската търговия. Така, без пряко предателство, знаехме, че султан Баязид вече е предупреден.
Затова пък на подмолните ни действия Матиаш отговори с открито настъпление, което дълго ще се помни: той отправи към франция пратеничество от близо хиляда души. (Кажете, чували ли сте подобно нещо?) Пътьом то трябваше да се отбие в Милано, за да уреди годежа на Матиашовия син с Бианка Сфорца. Добре измислено: крал Матиаш по този начин (привличайки за съюзник Миланския дук) се вклинЯваше между италианските държави. Накратко-затрудня ваше още повече и без това тежкото положение на Папството в случая Джем.