След като узнахме сполучливия ход на краля, наложи се и аз да замина за Италия, да застигна маджарите и заедно с тях да се явя във френския двор. Макари с прозрачна мисия, не съществуваше възможност да ме отхвърлят. Най-сетне, бях духовно лице.
Когато пристигнах в Милано, тържествата по годежа бяха в разгара си. Грамадният дворец на Сфорците — той заема място колкото едно село, представлява едновременно и най-непристъпната крепост, и най-уютното жилище, които познавам — беше окичен до зъберите. Вечер в обширните му вътрешни дворове имаше танци и пирове, на които срещнах някои видни италиански благородници. За пълното им събрание липсваше много, защото Италия продължаваше да се раздира от войни. Непристойно стояха тия разточителни годежни тържества върху съсипаното, оголяло тяло на Полуострова. Но Сфорците бяха — подобно на Медичите от Флоренция — арбитри в италианските дела. Бракът на Бианка с Янош Корвин печелеше още тежест за дома им.
През една от многобройните вечери в двореца бях представен на дук Гаетано. Той покриваше образа, който бях си създал за него — малко тромав, но положителен, съвсем далеко от ония неспокойни, осиромашели и готови на всичко италиански владетели, с които можеше тъй богато моето време. Но не дук Гаетано бе задачата ми — бързах да се запозная с пратеника на Матиаш: за Варадинския епископ Янош Прюис се носеха невероятни слухове. Говореше се, че бил много богат, начетен и ловък, един от най-добрите дипломати в Европа, ако не и най-добрият.
Първото, което ме порази, когато ни представиха, беше почти неестествената му красота. Прюис бе навярно мой връстник, още млад мъж, атлетичен, с глава, каквато съм видял само у античните изваяния. Щом тръгна срещу мен (без да изпуска моя поглед, изглежда, и той бе очаквал твърде много от тази среща), Прюис ми заприлича на военачалник, дори на единоборец, и неволно — макар да го считах за враг се изпълних с гордост: ето, такива мъже служеха на нашата църква! Нищо не знаете вие за тъй нареченото духовенство от мое време.
Заприказвахме. Още от първите няколко думи вече бях наясно, че съм се сблъскал с много опасен противник. Опасно бе изтънченото очарование на този телесно и духовно надарен мъж; опасно беше неговото безспорно съвършенство и това, че той напълно го съзнаваше, и това, че си служеше с него като с оръжие, примамка или награда.
Можете да ми вярвате, аз познавах до един участниците в случая Джем; никого от тях не бих сравнил с Приюс. Това донякъде ще ви обясни тежестта на задачата ми — без да страдам от понижено самочувствие, признавах пълното превъзходство на врага си.
Бяхме се отделили от гостите и това беше редно: двама духовници имат свои, не светски дела. Отстрани навярно сме изглеждали като бойци пред турнир; ние се изучавахме, опознавахме се, ние просто се харесвахме един друг в своята ненавист и борба. Знаете, когато един мъж уважава себе си, ако има нещо, което особено го ласкае, то е достойният враг.
Говорехме най-обикновени неща. Прюис ме разпитваше за обсадата на Родос и за участието ми в нея; проявяваше живо възхищение и съжаляваше, че я е пропуснал — по същото време маджарите също имали битки, каза, срещу същия враг. Но обсадата на остров — това било различно, много забавно; това бил друг декор и друг драматизъм, много сгъстен — точно така се изрази. А аз не можех да не отбележа, че насреща ми стои истински артист в своето дело; долавях под расото мъж, който живее не само с радост, не дори с охота, а просто със сладострастие. Неусетно се домогвах до едно взаимно признание, стараех се да очаровам Прюис, за да бъдем наравно. Едва ли успявах — не зная какво би впечатлило този съвършен мъж.
Той се наслаждаваше на гласа и движенията си, докато говорехме; с еднаква наслада разстилаше пред мен своето красноречие и сила, самообладанието и гъвкавостта си. Като някакъв Крез ми позволяваше милостиво да се порадвам на съкровищата му. А аз изпитвах тежка ревност, изправен не толкова пред туй съвършенство, колкото пред съзнанието за него, пред неговата овладяна мярка и средства.
Бяхме говорили около час, когато Янош Прюис сам ми предложи:
— Така и Така ще вървим по еднакъв път и с една цел, брате, защо не пътуваме заедно?
Да, Прюис можеше да си позволи това: да поведе за ръка своя съперник, дотам отиваше самоувереността му. Приех. Тръгнахме цял месец по-късно, след края на годежните тържества. Този месец Прюис употреби, за да ослепява и печели италианското благородничество. Докато не се превърна в жив идол на своите сътрапезници и домакини, докато не прецени, че слуховете за него вече навярно са стигнали Ил де Франс и може да поеме пътя, който са му проправили.