Дори тройно по-големи грижи да би ми създал случаят Джем, аз пак щях да се считам възмезден — поради пътешествието си с Прюис във Франция, поради половината година, през която двама с този забележителен мъж се дебнехме и харесвахме, сражавахме и усмихвахме. Зная, изброени са отдавна насладите в земния живот, а не знам защо между тях не е подчертана една: голямата игра.
Из Милано ние излязохме в странно шествие — неповторимо, мисля. То наистина изцяло представяше Матиаш Корвин — този полуизточен и същевременно много ренесансов владетел, пожелал да смае Запада. Основа на свитата ни съставяха триста младежи от най-благородните домове на Маджарско. Те бяха равни по възраст и по вид, беше чак смешно. Триста извънредно руси, облечени в пурпур младежи с бисерни венци и златни огърлици яздеха своите триста снежнобели коне, докато оръженосците им (те пък — в портокалово) водеха друга конска смяна — гарвановочерна.
Янош Прюис ме наблюдаваше, когато за първи път се сблъсках с това зрелище. В очите му — чудно изрязани, кадифени, топли — припламваше смях. Не разбрах дали се смее на удивлението ми или на неговата причина, но си мисля, че мъж като Прюис е намирал замаха на добрия Матиаш наистина смехотворен.
Съвзел се някак от учудването си, започнах да разсъждавам: дори Маджарско да би имало триста благороднически семейства (а нямаше), дори всяко от тях да имаше по един син на двайсет години (и това е трудно), то как ще се случат все светлоруси, а? Тоест крал Матиаш беше разтърсил своята доста орязана земя, за да извлече от нея тези триста еднакви хубавци, поне половината от които ще да са селски деца. измити и предрешени!
Не ви описвам маджарския обоз — над петстотин натоварени коне. „Като пътуващ театър! — помислих си. — Крал Матиаш не би му намерил по-неотразим главен герой от Янош Прюис.“; Аз щях да гледам това единствено представление, докато Джем все повече ще излиза от ума ми — какво може да означава един варварски поет и пропаднал претендент посред действителност като нашата!
Пътувахме двайсет и няколко дни. През тия дни не видях върху пурпура на русите момчета петно пот, а по чизмите им — прах. Шествието се точеше из проходите на Северна Италия и хълмовете на Южна Франция все така ярко, безукорно великолепно. Малко след Лион бяхме пресрещнати от адмирал де Гравил.
Ще питате какво е търсил един адмирал по сухо, защото сте несведущи: адмирал де Гравил представляваше регентката Божьо. За нея се говореше много. Известно бе, че е алчна безмерно, че в домогванията си залага всичко, включително честта на короната. Знаехме, че лъже дори в изповедите си, според нейния изповедник, който можеше да сравни изповед с факти, да ни осведомява и за двете. А за адмирала знаехме, че управлява Франция в най-честото възможно качество — като любовник на регентката. По-лековерните намекваха, че се бил добрал до властта, минавайки през леглото й, но ние не се мамехме: дамата бе го въвела в леглото си, защото го е преценила като най-надежден измежду разполагаемите френски първенци. А при нейните врагове (напълно й стигаше дук де Бурбон, нейният мил девер) един як гръб и две умели ръце й бяха повече от необходими.
Това, че ни посрещна сам де Гравил, значеше много: Франция отдаваше високи почести на крал Матиаш. С мене адмиралът се държа донякъде сухо; навярно му изглеждах твърде блед, сравнен с Прюис.
Понеже младият крал със сестра си (въпросната дама) прекарваше лятото в замъка Ансени, отведоха ни там. Зрелище на боговете! — това бе влизането ни в Ансени. Жалко, дето Матиаш Корвин не беше с нас — каква храна за неговото тщеславие! Под дълбокия ход на замъка половин час тече шествие, каквото никой не бе запомнил. То крещеше с всички цветове в меката сивота на туй северно лято, докато тъмносивият Ансени заприлича на дълбока, старинна чаша, в която се плиска, искри и прелива пурпурно-оранжево вино.
За да ни посрещнат, на стъпалата бяха излезли и Шарл VIII — нездраво, рано състарено дете, — и Съветът му, и дамата Божьо, доста суха, пепеляво-безцветна жена в опасна възраст. Всички те се силеха да запазят достойнство пред гледката, но и последните му капки.се изпариха, когато Янош Прюис скочи от коня, изкачи с присъщия си овладян устрем стъпалата и съвсем леко се поклони на техни величества, височества, превъзходителства.
Расов — това беше Прюис! Той стоеше като арабски жребец между дръгливи под скъпите си покривала кончета и веднага събра всички погледи. Едва не ме разсмя дамата. Тя премери госта си открито алчно — такива очи имат жените, когато им е останало малко време за грехове, — със смес от желание, възхита и ненавист.