— В комбинация с недвижима собственост! — отвърна бързо Лу. — Помислих си, Лу, как можеш да залагаш на тази измишльотина, щом нямаш монопол над вселената? Рекох си, как би могъл да продаваш това нещо, когато всеки може да го има безплатно, докато го излъчваш?
— Може би то въобще не бива да се продава — подхвърлих аз. — Искам да кажа, не сме наясно…
— Щастието лошо нещо ли е? — прекъсна ме Лу.
— Не — съгласих се аз.
— Добре, ние с чудото от звездите ще правим хората щастливи. Да не искаш да кажеш, че е вредно?
— Не, хората трябва да са щастливи — отвърна Фред.
— Отлично! — продължи Лу въодушавено — Тъкмо работа за нас! Хората без да се замислят ще купуват тук недвижими имоти.
Той погледна навън:
— Това например е плевня. Можем да започнем от нея. Слагаме един предавател, пускаме жица до твоята антена и подхващаме строителството.
— Извинявай — намеси се Фред, — но нещо не разбирам. Това място не става за нищо. Лоши пътища, няма автобус и магазини, гледката не струва, а земята е ужасно камениста.
Лу побутна Фред с лакът.
— Докторе, докторе, та какви недостатъци са това? С предавателя в плевнята, ти можеш да им дадеш най-ценното нещо на света… щастието!
— Еуфорични висоти! — рекох аз.
— Страхотно! — каза Лу. — Аз се заемам с клиентите, а ти докторе, ще седиш в плевнята с ръка на копчето. Стъпи ли клиент в „Еуфорични висоти“ и ти го инжектираш с щастие, нищо на света не може да го спре да плати за това.
— Няма да остане нито една незаселена къща! Само енергията да не спира — рекох аз.
— Като продадем всички места наоколо, — рече Лу с блеснали очи, — местим предавателя и почваме нов обект. Може да направим цяла флота от предаватели — той щракна с пръсти. — Разбира се, ще ги качим на колела.
— Не знам защо, но не мисля, че полицията ще погледне с добро око — намеси се Фред.
— Като дойдат да разследват, ти врътваш копчето и отлитат на седмото небе — той повдигна рамене. — По дяволите, защо да не проявим благородство?! Ще им харижем едно ъглово местенце?!
— Не — каза тихо Фред, — това значи да не мога никога да погледна в очите свещеник.
— Пускаш му и на него щастие — рече Лу безгрижно.
— Не — Фред беше категоричен. — Съжалявам.
— Добре, — Лу стана и закрачи из стаята. — Знаех си. Имам и друг вариант. При това напълно законен. Ще направим малък усилвател с предавател и антена върху него. Изработването му няма да струва повече от 50 долара, затова ще му сложим достъпна цена — примерно петстотин. Подписваме договор с телефонната компания да пренася сигнала от твоята антена до клиентите ни. Те приемат сигнала от телефонната линия, усилват го и го излъчват в домовете си. Пълно щастие! Разбираш ли? Вместо да пуска радио или телевизия, всеки ще иска да си достави щастие. При това без актьори, декори, скъпи камери — нищо друго освен едно свистене.
— Можем да го наречем еуфориофон — предложих аз, — или за по-кратко „Еуфио“.
— Страхотно, страхотно! — извика Лу. — Какво ще кажеш, а, докторе?
— Не знам — Фред изглеждаше разтревожен. — Тези неща не са по моята част.
— Трябва да признаем, че никой не е специалист по Всичко, докторе — възбудено рече Лу. — Аз поемам търговската част, ти… техническата.
И се накани да облече палтото си.
— Или може би не искаш да си милионер?
— А, защо, искам! — каза бързо Фред. — Съвсем сериозно.
— Добре — Лу отупа ръцете си. — Първата ни задача е да построим едно от устройствата и да извършим изпитанията.
Това наистина бе в бранша на Фред и забелязах как наостри слух.
— Джаджата, която ни е нужна, не е особено сложна — рече той. — Предполагам, че ще я скалъпим бързо и до края на следващата седмица можем да я изпробваме, ей тука.
Първото изпитание на еуфориофона или накратко — еуфиото — се осъществи в хола на Фред Бокман един съботен следобед, пет дни след сензационното радиопредаване.
Морските свинчета бяха шест — Лу, Фред, жена му Марион, аз, съпругата ми Сюзън и сина ми Еди. Бокманови наредиха столовете в кръг около малка салонна масичка. Върху нея стоеше сива, стоманена кутия, от която излизаше дълга като камшик антена — стигаше чак до тавана. Фред се зае с кутията, а ние бърборехме за това-онова, подкрепяйки се със сандвичи и бира. Еди, разбира се, не пиеше бира, въпреки че нещо за успокоение нямаше да му дойде зле. Бяхме го докарали във фермата, откъсвайки го от някакъв мач и имаше опасност да си го изкара върху колекцията на Бокманови от старинни предмети. Запалено се забавляваше с ръжена от камината и стара топка за тенис точно до френския прозорец.