— Еди — извика му вече за десети път Сюзън. — Моля те, престани!
— Няма страшно! — без да му пука рече Еди като продължи да блъска с все сили топката в стената и да я лови само с една ръка.
Марион, която влагаше в тази колекция целия си майчински инстинкт, едва потискаше безпокойството и гнева си — Еди бе обърнал хола на спортна зала. Лу се опитваше да я успокои.
— Нека троши. След някой и друг ден ще можеш да си позволиш дворец!
— Готово! — възкликна Фред.
Ние го погледнахме колебливо. Той включи щепсела на телефонната жица в сивата кутия. Така бе осъществена пряката линия до неговата антена в университета. Часовников механизъм щеше да държи антената насочена към един от мистериозните обекти в небето — онзи, който най-силно генерираше Бокмановата еуфория.
Той извади някаква жица от сивата кутия и я включи в електромрежата. После сложи ръка на копчето и попита:
— Е, готови ли сте?
— Недей, Фред! — прошепнах, скован от страх.
— Включи го! Включи го! — намеси се Лу — Днес нямаше да получим дори телефон, ако Бил не се бе решил да помоли някой си…
— Аз ще стоя тук до копчето. Ако нещо стане, ще го изключа — окуражи всички Фред.
Нещо щракна, бръмна и еуфиото се задейства.
Дълбока, всеобща въздишка изпълни пространството. Топката падна от ръцете на Еди. Той премина през стаята, сякаш носен от старинен валс, коленичи пред майка си и нежно положи глава в скута й. Фред напусна мястото си край бутона на еуфиото и затананика с притворени очи.
Пръв се обади Лу Харисън, продължавайки започнатия разговор с Марион.
— Та кой го е грижа за материалните неща?! — разпалено рече той и се обърна към Сюзън за подкрепа.
— Аха! — кимна Сюзън в мечтателен унес. Ръцете й се обвиха около Лу, а устните й се впиха в неговите за цели пет минути.
— Ей — рекох аз, потупвайки Сюзан по рамото. — Вие двамата го давате страхотно. Не е ли чудесно, Фред?
— Еди — рече подканващо Марион, — мисля, че в килера има истинска бейзболна топка. Много твърда. Сигурно ще ти е по-приятно да поиграеш с нея, вместо с тази стара мекица за тенис.
Момчето не помръдна.
Фред все така усмихнат продължаваше да броди из стаята със затворени очи. Закачи с тока на обувката си шнура на една нощна лампа и се стовари с лице в пепелта на камината.
— Ехо-о! — извика от там. — Как сте?! Цапнах си главата в решетката!
Лежеше в пепелта и час по час се кискаше без да отваря очи.
— На вратата се звъни от доста време — обади се Сюзън, — но ми се струва, че това няма значение.
— Влизай, влизай! — провикнах се аз.
Кой знае защо думите ми се видяха смешни на всички. Разкикотихме се с все сила. Включително и Фред — устните му издухваха пепел на малки сиви облачета.
В къщата се бе появил нисък, сериозен мъж на почтена възраст в бяла престилка. Стоеше във вестибюла и озадачено ни гледаше.
— Аз съм млекарят — неуверено каза той, показайки някаква бележка към Марион. — Не мога да разчета последния ред. Какво пише тука? Селско сирене, сирене, сирене…
Гласът му постепено затихна и млекарят приклекна на пода до Марион като шивач, който ще прави подгъв на палтото й. Мълча около четиридесет минути, след което по лицето му пробяга безпокойство.
— Мога да остана само минутка. Камионът ми е паркиран, не ти е работа… Всичко съм запушил — рече той и понечи да се изправи.
Лу завъртя копчето на звука и усили еуфиото. Млекарят се свлече на пода.
— А-а-а! — възкликна компанията.
— Време само да си седиш вкъщи — поде млекарят. — По радиото казаха, че някакъв атлантически тайфун ще ни забърше с опашка.
— Нека ни забърше! — отвърнах аз. — Оставил съм си колата точно под едно голямо, изсъхнало дърво.
Всички без изключение схванаха шегата. Аз се отпуснах назад в топлата мъгла на мълчанието. Без никаква мисъл в главата. Тези паузи траеха сякаш секунди, преди да ги прекъсне някой новодошъл. Сега като си дам сметка, разбирам, че са продължавали поне по шест часа.
Спомням си, че от една такава пауза ме извади продължително звънене.
— Нали казах, влизай! — промърморих аз.
— И аз влязох — измърмори млекарят.
Вратата се отвори и един пътен полицай се опули насреща ни.
— Кой, по дяволите, е спрял млекарския камион насред пътя!? — настойчиво попита той.
Погледът му спря върху млекаря.
— Аха-а! Не знаеш ли, че някой може да се пребие на този завой, заради тебе?! — полицаят се прозя, гневното му изражение се стопи в широка усмивка. — Всъщност, вероятността е много малка. Не знам защо повдигнах този въпрос.
Седна до Еди и приятелски го попита:
— Хей, момче, падаш ли си по патлаците? — извади оръжието си и му го подаде. — Виж, същия като на Рамбо.