Еди взе пистолета, прицели се в колекцията на Марион от старинни бутилки и стреля. Едно голямо синьо шише се пръсна на сол, разбивайки близкия прозорец. През счупеното стъкло нахлу студен въздух.
— Че той ставал за ченге! — изкиска се Марион.
— Господи, какво щастие! — възкликнах аз, чувствайки, че ще заплача. — Какво прекрасно дете имам, какви прекрасни приятели! Каква прекрасна съпруга!
Чух още два изстрела, след което изпаднах в блажена забрава.
Пак ме стресна външният звънец.
— Колко пъти да повтарям! Влезте, за Бога! — провикнах се аз, без да отварям очите си.
— Аз влязох — като ехо повтори млекарят.
Чух шум от много крака, но не изпитвах никакво любопитство. Малко по-късно забелязах, че дишането ми е затруднено. Проучването показа, че съм се смъкнал на пода и няколко млади скаута са разположили бивака си върху гърдите и корема ми.
— Искаш ли нещо? — попитах новият заселник, чийто топъл, равномерен дъх усещах в лицето си.
— Отрядът на бобрите ме изпрати за стари вестници, но остави! — рече той. — Трябваше да ги носим някъде.
— Родителите ти знаят ли къде си?
— Разбира се. Разтревожили се и тръгнали да ни търсят. — Той посочи с палец няколко двойки, наредени до перваза. С широка усмивка те посрещаха атаките на вятъра и дъжда през счупения прозорец.
— Мамо, нещо изгладнях — рече Еди.
— О, Еди, не карай майка си да готви точно сега! Толкова хубаво се забавляваме — каза Сюзън.
Лу Харисън отново завъртя копчето за усилване на еуфиото.
— Е, момче, какво ще кажеш сега?
— А-а-а! — възклихнаха всички.
Когато съзнанието отново надделя над забравата, опипах с ръце наоколо за Отряда на бобрите. Те бяха изчезнали. Отворих очи и видях, че и Еди, и млекарят, и Лу, и полицаят шумно се забавляват пред един широк прозорец. Вятърът отвън беснееше с все сила и дъждовните капки биеха през счупения прозорец като куршуми. Побутнах леко Сюзън и двамата отидохме да видим какво толкова ги забавлява.
— Ще падне, ще падне, ще видите — извика неудържимо млекарят.
Ние със Сюзън дойдохме точно навреме — един голям бряст бавно се наклони и премаза на две колата ни. Присъединихме се към възторжените възгласи!
— Хра-а-ас! — възкликна Сюзън, а аз се смях, докато ме заболя коремът.
— Извикайте Фред — рече настоятелно Лу. — Ще изтърве момента, когато хвръкне плевнята!
— М-м! — обади се Фред от камината.
— О, Фред, изтърва момента — каза Марион.
— Сега наистина ще видим нещо страхотно — провикна се Еди. — Този път ще пострадат електрическите жици. Гледайте как се огъва тази топола!
Дървото се накланяше все по близо до тях. Един силен порив на вятъра го събори сред истински фойерверк от искри и изпокъсани жици. Светлината в къщата угасна.
В тишината се чуваше само воят на вятъра.
— Защо спряха пулсациите? — попита вяло Лу. — Еуфиото… е изключило!
Откъм камината се разнесе ужасен стон.
— Господи, май че имам мозъчно сътресение.
Марион клекна до съпруга си и се завайка:
— Горкият ми мъж! Какво ти е станало, скъпи?
Погледнах жената, която бях прегърнал — ужасна, мръсна стара вещица, със зачервени очи и коса като на древната Медуза.
— Ух — рекох аз и се дръпнах с погнуса.
— Скъпи, — проплака вещицата — това съм аз, Сюзън.
Въздухът се изпълни със стенания и вопли за храна и вода. В стаята изведнъж стана адски студено. Само преди минута си мислех, че съм в тропиците.
— Кой, по дяволите, ми е взел пистолета? — мрачно попита полицаят.
Едно момче от пощенската компания „Уестърн Юниън“, което досега не бях забелязал, седеше в ъгъла и отчаяно прелистваше тесте телеграми и цъкаше.
Потреперих.
— Обзалагам се, че е неделя сутрин. — рекох аз. — Вече дванайсет часа сме тук!
Но беше понеделник сутрин.
Пощаджийчето стоеше като ударено от гръм.
— Неделя сутрин? Но аз дойдох в неделя вечерта. — то се огледа наоколо. — Също като кинопрегледите за Бухенвалд, нали?
Шефът на бобрите благодарение невероятната сила на младостта, беше героят на деня. Той строи хората си в две редици и им тегли конско като истински ефрейтор от едно време. Докато ние лежахме раздърпани из стаята и хленчехме от студ, жажда и глад, скаутите запалиха камината, донесоха одеяла, сложиха на главата на Фред компрес, превързаха безброй ранени крака, запушиха счупения прозорец и приготвиха казани какао и кафе.
Два часа след спирането на тока и замлъкването на еуфиото, в къщата отново беше топло, а ние — нахранени. Тежките белодробни случаи — родителите, седяли до счупения прозорец в продължение на двайсет и четири часа — бяха напомпани с пеницилин и откарани в болница. Млекарят, пощаджийчето и полицаят отказаха лечение и се прибраха по домовете си. Отрядът на бобрите поздрави безупречно и напусна. Отвън по електроснабдяването работеше аварийна група. Останахме само първоначалната компания — Лу, Фреди и Марион, Сюзън, аз и Еди. Изясни се, че Фред има доста значителни контузии и охлузвания, но не и мозъчно сътресение.