Андрей Гуляшки
Случаят в Момчилово
1
Ако се изкачите върху плешивото теме на Карабаир, обраснало с папрати и диви къпини, и се обърнете на юг — вие ще видите пред себе си няколко гористи, стръмни вериги от хълмове, които постепенно се отдалечават и се снишават, докато съвсем изчезнат в безкрая на една широка и слънчева равнина. Погледате ли по̀ за дълго нататък, непременно ще забележите просека през гората, която опасва от запад към изток косматата снага на най-високия от насрещните скатове. Това е границата: земята отвъд просека е на друга държава, макар и планината да е една и съща и небето над нея да е еднакво синьо, и слънчевата равнина — ширнала се така примамливо пред очите ви — като да е само на един хвърлей камък от вас.
Над тия места се вият орли — кръжат бавно и на възбог в меката, прозрачна синевина. Под клоните на почернелите мури, сред прошарените сенки на боровете и на елите безшумно се провират сърни; плахо стъпват, сякаш имат кадифени пантофки на крачетата си, красавиците белки. Пак по тия места сноват с тревожни очи самци лопатари, а понякога, твърде рядко, ще се мерне и кафявата мечка, улисана, забързана и някак си винаги малко изплашена и тъжна. В това царство на зелената тишина най-многолюдни са сивите вълци — сами или на двойки през летните месеци, скупчени в глутници — когато по върхарите се белнат калпачетата и дантелите на първия истински зимен сняг.
А на север тъмнеят борови гори, възправят се наблизо и надалече планини със заоблени чела, блестят на слънцето равни полета и леко надиплени и големи като длан кичести котловини.
Селища не се виждат — само Момчилово се е сгушило под краката ви, забравено сякаш и нарочно затулено сред дивата самотия на тоя планински свят.
Момчилово — Рамадан бей в миналото — има около триста къщи, пръснати в три махали и разположени като подкова около хълмистите подстъпи на смръщения Карабаир. Повечето от къщите са дървени, на по два ката, покрити са с плочести покриви и гледат на улицата през тесни зарешетени прозорци. Прозорците, обърнати към дворовете и домашните градинки, са по-широки от лицевите, на первазите им пъстреят латинки, богородички, аленее мушкато, посадено в половинки от счупени кърчази. Има и няколко тухлени къщи, застроени в Марковата махала, а къщата на покойния Али Илязов, в която се помещава сега геоложкият пункт, е дигната от бял камък, четвъртита е като крепостна кула и в слънчево време керемиденият й покрив се вижда чак от голото теме на Карабаир. Новата сграда на училището от бетон и стъкло, кооперативната мандра с фасадата си от пръскан цимент, широките като казармени помещения овчарници и обори в стопанския двор — тия постройки напомнят за новото време и ярко се отделят и като че ли греят със своя светлина в овехтелия вече и посивял от годините момчиловски пейзаж.
Погледнато отдалече и отвисоко, Момчилово прилича на гнездо, сгушено в разшумен клонак. Отвсякъде — ридове и планини, долове и скатове, тук и там прошарени с пасбища и диви чукари. Бялата лента на шосето, което води за Смолян, като да е сърмена спирала, търкулнала се случайно из тия диви места.
Между трите махали има празно място, изкорубено като гърбица, насечено от пороищата и покрито с тръни и храсталаци. Това е любим заслон на лисиците, които тук изчакват дълбоката мрачина, за да се прокрадват до близките дворове, оградени с ниски кирпичени зидове или с тънък пояс от бодлив плет.
Тая нощ по една от витите пътеки, които лъкатушат през трънаците, върви висок и сух човек. Той познава добре местността, защото не се колебае при честите отклонения, които прави пътеката, а все държи южна посока и се движи в тъмното със сигурен и уверен вървеж.
Над Карабаир са се стълпили камари черни облаци, вие вятър, жълти светкавици прорязват небето. Ручи далечен тътнеж.
Човекът, който върви по пътеката, не бърза. Той дори се спира, прави си завет с шепи и запалва цигара. Огънчето на цигарата блещука в тъмнината с неравна червена светлинка. Само местните хора знаят, че когато вятърът бие Карабаир по челото, дъжд няма да вали.
Тук, близо до плетищата, пътеката се раздвоява. Десният й ръкав води за широкия път, който минава през центъра на Марковата махала. Левият лъкатуши между два реда смълчани къщурки и завършва току над стръмнината, под която издига бяла и масивна снага каменният Илязов дом.
Човекът се спира на онова място, където брегът под краката му е най-нисък, навежда се леко и скача. После минава покрай заключената дъбова порта на бялата къща, спира за миг под прозорците й, завардени с дебели железни пръти, всмуква няколко пъти от цигарата си и захвърля угарката на земята. Смачква я с петата си и с широки крачки се насочва към разтворената вратница на двора. Между вратницата и каменната къща стърчи исполински бряст с огромна разлистена корона, която наподобява една малка надземна гора.