Елин Пелин
Случка в гората
Отдавна пладне е минало. Гората мълчи и лениво дреме под душната омара. Наоколо е всичко тихо.
В тия сънливи часове из храстите иззад дърветата, от разни пътечки, един след друг изскочиха като че ли из земята седем сиви зайци и се спряха на горската полянка до една млада липа. Отведнъж като по команда те клекнаха на тревата, с ушенца предат, с оченца насам-натам гледат и слава богу сѐ свои виждат: бащи, деди, братя — кавга няма да има.
Скок-скок, хоп-хоп, наобиколили липата. Гледат там заица със зайченце.
— Откъде си, стринке?
— Откъдето са всички зайци — оттам съм и аз: я от храст, я от хралупа, я от някой дол дълбок…
— Да се понахраниш ли тръгна?
— Е, да се понахраня. Аз бих потърпяла, но зайчето ми е мъничко, глад не може да понася, ами плаче…
— Не приказвай, стрино… Лош е заешкият живот. Гора — око я не обгръща, а пък цял ден не можеш нищичко да хапнеш. Току-що седнеш някъде, а вълкът-кръвникът ще извие такава песен над ухото ти, че тръпки те побиват. И ти хайде, бягай пак…
— Така е, така, милички зайченца — клати жално глава заицата и милва зайчето си. А то се свряло при нея, мълчи и трепери.
Така зайците със страх си приказваха и се оплакваха, трепереха, озъртаха се и най-после почнаха да белят вкусната липова корица. Гризат бедните зайчета, а в очите им свети щастие и доволство. Сладък липов сок оросява мустаците им и те радостно облизват захарните капчици.
Отведнъж се чу близо страшен вълчи вой.
Изтръпнаха седемте зайчета и заицата със зайченцето. Изтръпнаха, изплашиха се и дръжте се, крачета бързи — изпокриха се из храстите.
Вълкът излезе на поляната. Опашката му сплъстена, хълбоците му хлътнали, едвам нозе влачи. Шега ли е това — два дена не ял, две нощи очи за сън не склопил. Старост — нерадост. Да беше млад, нямаше така да бъде.
— У-ууу!… Поне едно зайченце да има на зъб да туря! Блазе й на мечката. Мед ближе, с круши и малини се насища. А пък такива работи аз не мога и в устата да туря! — вие вълчи, а червата му къркат и приглашат.
А зайците през храстите бягат и плачат.
— Ой ви, крачка-бързобегци, задни и предни, бягайте, колко можете, само от вълка, от кръвника ни спасете.
— Стойте! Къде сме тръгнали? — задъхано извика първият заек.
— Как къде — право при мечката. Да й се оплачем, па каквото ще да става. Тя е господарка на тая гора. Нека ред и правда въведе, закони да нареди, стига да страда слабият зайчи народ.
И удариха пак на бяг зайците.
Отведнъж из един гъсталак те чуха, че някой ги вика:
— Ей, зайченца с бързи краченца! Къде така? От що бягате и какво гоните?
Гледат зайците, пред тях лисичка-сестричка в жълто кожухче, с бяло нагръдниче, любезна и засмяна до ушите.
Седемте зайци и заицата със зайчето седнаха на тревата. С очички мигат, с ушенца шават и нищо не могат да кажат.
— Не бойте се, не бойте се, сиви зайченца — каза им приветливо Лиса.
При тия думи очите на най-стария заек се насълзиха, той се прокашля, зашава с крака и каза с плачевен глас:
— Госпожо Лисичке, научи ни на ум и разум, молим ти се. Не може да се живее вече от проклетия вълк. От озарана тревица в уста не сме турнали… Тръгнали сме при мечката, при баба Тодора, да й се оплачем и съвет да искаме.
— При мечката ли?… Каква работа имате вие при мечката? Аз оттам ида. Ходих на поклон при нея и някои работи да свърша, но напразно. Нашата баба Тодора от дрямка очите си не може да отвори. Какво ще правите при нея?
Каза това Лиса и едвам-едвам се усмихна.
— Молим ти се, госпожо Лисано, научи ни на ум и разум, от зло ни избави — заплакаха и закланяха се пред лисицата седемте зайци и заицата със зайченцето.
— Е, няма що… виждам ви мъките, ще гледам да ви помогна.
— Помогни ни, премъдра госпожо Лисано… На теб ума ти сече, а ние сме прости… помогни ни, молим ти се!…
Лисана си върти очите, с рохава опашка си играе, вътрешно се усмихва и си мисли:
„Ще ви помогна аз, ще ви помогна хубаво, та ще ме запомните…“
И Кумица-лисица на часа сметна какво ще трябва да прави. Тя добре знаеше, че зайците са народ прост, страхлив и доверчив.
— Чуйте, зайченца-бързокраченца — казала Лиса сериозно. — Отсега нататък вие свободно ще си гризете липовите корички, няма кой да ви пречи. Вървете с мене на полянката да прогоним вълка.
— Какво думаш! — разтреперали се от страх зайците.
— Да вървим! Аз знам какво правя! Напред, ни крачка назад!…
Тръгнала Лиса напред, заскачали зайците след нея, изгубили и ума, и дума. Къде отиват — сами не знаят.
Вълкът лежеше на поляната отслабнал и изнемощял от глад. Отдалече той приличаше на някакъв захвърлен стар парцал.