Беше човек, невъзвратимо застанал на прага на смъртта. Кевин беше виждал достатъчно рани и последствията от тях, за да може да го осъзнае. В жалостта си пристъпи от прага и клекна зад господарката си. Ръцете му здраво се стегнаха на кръста й и той промълви:
— Скъпа, той не може да те чуе.
Мара поклати упорито глава. Развързаната й коса изпълни ноздрите му с аромата си.
— Вярваме различно. Колелото на живота има много страни, така казват жреците ни. Плътските уши на Кейоке може да не чуват, но духът му в неговия уал никога не спи. Духът му ще узнае, че съм говорила, и ще вземе сила от Хантукама, за да задържи далече Туракаму.
— Дано вярата ти донесе плодове — промълви Кевин.
Но погледна сиво-жълтото лице на Кейоке и ръцете, по които старите белези от мечове изпъкваха като гравюра на гема, и усети как собствената му вяра се поколеба. Ръцете му се стегнаха около господарката му, за да споделят утеха, а също и тъга, и страх, на който му липсваше кураж да се опълчи. Загубеше ли я, помисли той… и веднага отхвърли тази мисъл. Последва тревожно откритие: ако му се предложеше шанс да се върне на родния си свят, може би нямаше да поиска да я остави.
— Живей, Кейоке — каза той. — Нужен си. — Не знаеше дали уалът на воина може да го чуе, но го каза всъщност и заради себе си.
Жрецът лечител на Хантукама пристигна малко след обедния час толкова скромно и без церемониалност, че появата му бе изненада.
Мара не беше напуснала стаята на Кейоке. Там беше отговаряла на въпросите на съветниците си и беше връщала слугите, предлагащи й храна. По обед стана и започна да крачи из стаята. От време на време спираше и хвърляше угрижен поглед към застиналата на възглавничките фигура. Кевин, който кротко седеше встрани, наблюдаваше вълнението й, но беше достатъчно разумен, така че не я заговаряше и не й предлагаше съчувствието си. Можеше да изглежда напълно погълната от грижи, но отчуждеността в очите й подсказваше друго. Мислите й бяха много далече от тази стая, въвлечени в ритуали на молитва и медитация, научени в храма на Лашима. Имаше ритъм в движенията й, определени стъпки и жестове, подобно на танц, което говореше за цел, а не за безцелно изразходване на натрупана енергия. Тя довърши една такава фигура, примигна като току-що събудена от сън и забеляза застаналия до нея облечен в прост халат непознат гост.
Беше прашен и слаб, халатът му беше груб почти като на роб. Ръцете му бяха потъмнели от слънцето, лицето му приличаше на сбръчкан изсъхнал плод. Не се поклони, а погледна Господарката на Акома с тъмните си очи, които грееха с неизтощима енергия.
Мара се сепна, след това направи свещен жест с ръка.
— Служиш на Хантукама като лечител?
Този път мъжът се поклони, но не на нея.
— Богът върви по земята в мое лице. — Челото му се сбърчи. — Нали не прекъснах твоето до-чан-лу? — Имаше предвид упражнението в подвижна медитация.
— Не. Щастлива съм да те посрещна, святи човече, и с радост щях да приема прекъсването, но не си ме прекъснал. — После, без дори да погледне към застиналото тяло на Кейоке, предложи на дребничкия жрец напитки и храна, ако желае.
Той я погледна, помисли, а след това се усмихна — изумителна усмивка, излъчваща топлина и състрадание.
— Господарката е щедра и аз й благодаря. Но нуждите ми не са толкова големи.
— Хантукама да те благослови, святи — отвърна Мара и облекчението ясно пролича в гласа й, щом посочи болния воин на постелята. — Тук има един, който ужасно силно се нуждае от изцеление.
Жрецът кимна и я подмина. Тилът му бе обръснат в полукръг, започващ точно зад ушите и завършващ на темето, където косата бе оставена да израсте на дълга и лъскава изкусно заплетена опашка.
— Ще ми трябват купи, вода и мангал — каза той, без да я поглежда. — Помощникът ми ще донесе билките ми.
Мара плесна с ръце за слуга, а жрецът се наведе и смъкна мръсните си сандали. По негова молба слуга изми ръцете и стъпалата му, но той отказа кърпата. Положи мокрите си пръсти на челото на Кейоке и постоя така известно време, неподвижен. Дъхът му се забави, докато се изравни с този на ранения воин. В продължение на минута не последва нищо. След това пръстите му леко пробягаха по челюстта и шията на Кейоке и продължиха над завивката и превръзките, стегнали жилавото тяло на воина. Над всяка рана жрецът спираше, съвършено неподвижен, после продължаваше отново. Щом стигна до единственото стъпало на воина, плесна леко ходилото с дланите си и изрече някаква дума, която сякаш отекна със звън в стаята.