Най-сетне се обърна към Мара. Лицето му сега изглеждаше посивяло, изпито и уморено.
— Воинът е при портите на залите на Туракаму и се сдържа да влезе единствено с голяма сила на волята — отрони тъжно. — Почти невъзвратим е. Защо желаеш да живее?
Мара неволно отстъпи назад и гърбът й се опря в твърдото дърво на рамката на вратата. Съжали, че ги няма ръцете на Кевин да я задържат. Но беше отпратила варварина навън от страх да не би другоземните му убеждения да оскърбят жреца. Погледна дребничкия дрипав мъж, чиито длани бяха загрубели от мазоли и чиито очи виждаха твърде много. Внимателно обмисли въпроса му — съзнаваше, че от отговора й зависи много. Зарови в спомените си за Кейоке, от силната ръка, която я вдигаше, щом паднеше и ожулеше колене като дете, до меча, който никога не се беше поколебавал в защита на баща й пред лицето на врага. Колко силно бе зависило името Акома от воинския опит на Кейоке. Причините да иска той да се върне към живота бяха хиляди, твърде много, за да ги изрече на един дъх. Помисли за него самия, за неговата вярност и доблест, блестящо вдъхновение за всички войници, които беше предвождал. Отвори уста, за да каже, че мястото му е начело на армията й, но нещо, което Кевин веднъж бе подхвърлил, избута думите от ума й.
И надвита от този подчертано чужд възглед, Мара изтърси нещо съвсем различно от онова, което възнамеряваше да отвърне.
— Искаме Кейоке да е сред нас, защото го обичаме.
Критичното изражение на жреца преля в изненадана, но сърдечна и топла усмивка.
— Ти отговори добре и мъдро. Обичта сама по себе си е лечителят, не честта, не нуждата, не дългът. Само от обич моят бог Хантукама ще се отзове на молбите ти и ще влее на твоя воин силата да живее.
Мара усети слабост в коленете. В съкрушителен изблик на облекчение чу скромната молба на жреца да напусне стаята, за да може той в самота да извърши ритуалите си.
Останал сам с помощника си, момче с остригана коса и с набедрена препаска не по-различна от тази на роб, жрецът на Хантукама приготви мангала си. През цялото време, докато работеше, монотонният му глас се извисяваше и спадаше в псалм, като поезия, като музика… но не: стражите отвъд затворения параван усетиха как ги побиват тръпки и се изпотиха от присъствието на невъобразимите сили, призовани зад стената.
Жрецът отвори торбата си и заизважда вързопчета с билки, всяко благословено и вързано с нишки, изпредени в ритуал, познат едва на шепа негови братя, които бродеха из империята в служба на Хантукама. Всяко вързопче имаше прикрепено към него пакетче, етикетирано със святи символи и запечатано с уханен восък. Дори помощникът не знаеше от какви съставки са направени фините прахове вътре. От почитание момчето така и не смееше да попита.
Жрецът оглеждаше церовете, вдигаше ги в ръка, претегляше, преценяваше. Връщаше обратно предназначените за кашлица и омагьосаните да помогнат за плодовито раждане. Други, за загуба на кръв и инфекции, за треска и за добро храносмилане, подреждаше в спретната редичка отстрани. Към тях добавяше и други, за укрепване на духа и възстановяване на кръвообращението, и за заздравяване на наранена кост и жила. Помисли за миг, докосна ръката на Кейоке и добави още едно, за сила. Над крака цъкна с език. Не можеше да възстанови тъкан, вече отрязана и захвърлена. Ако бяха опазили отрязания крак в терпентин, можеше и да успее. Или не. Раната на корема създаваше достатъчно трудности.
— Стари воине — промълви между псалмите, — да се надяваме, че достатъчно обичаш себе си, за да превърнеш срама от носенето на патерица в гордост, че носиш почетен знак.
Сбръчканите му ръце преподредиха лековете във фигури и той ги благослови. После ги подреди според нервните центрове на тялото на Кейоке. След това момчето раздуха мангала и едно по едно, с полагащото се песнопение в прослава на Хантукама, жрецът палеше вързопчета с тих призив старият воин да вдишва дима дълбоко, да вдиша силата на земята и обновяващата мощ на бога.
Последната билка стана на дим и стаята се изпълни с ухания. Жрецът стегна, на здрав възел вътрешните си енергии и започна преливане в прослава на своя бог. Надвеси се над Кейоке и докосна ледените му ръце, които лежаха неподвижно върху завивката.
— Стари воине — каза той, — в името на Хантукама, моля те да отдадеш десницата си. Ръцете ти не са твои, а на моя бог, за да се трудят за мир и хармония. Отдай стремежа си и върви в обич, и намери своята сила възвърната в пълна мяра.