Колкото и да се беше опитвал, Кевин така и не можеше да оприличи Играта на Съвета на шах. Цуранската система на чест се оказваше твърде заплетена традиция, за да може чужденец да проникне в ходовете й. Стратегиите на пустинните хора, от друга страна, не бяха толкова неразбираеми. Беше ги проучвал усърдно, откакто бяха пристигнали. Номадите изпращаха нападатели срещу укрепените проходи, най-вече нощем и винаги крадешком. Стремяха се да изтощят армиите на Ксакатекас и Акома, тук с акции на изтощаване, там с късаща нервите бездетна скука. Ден след ден изгряваше без никаква битка, а после идваха жилещите като оси нощни нападения. Набезите бяха достатъчно чести и достатъчно добре планирани, за да държат войските на ръба на нервите в постоянна бдителност.
Силите на Ксакатекас бяха изпънати до предела, за да поддържат по-малките трасета през планините добре охранявани. Лорд Чипино се беше надявал, че като видят поддръжката на отрядите на Акома, разбойниците ще се примирят с превъзхождащия ги брой и ще изоставят нахлуванията през границите. Но пустинните хора не го бяха направили. Дори увеличиха честотата на ударите си и налитаха като стършели по бикове нийдра.
Докато месеците се точеха без никаква промяна, Кевин се колебаеше дали да сподели мнението си — че зад атаките се крие някаква цел. Имаше нужния полеви опит, за да докаже догадките си. Но цураните убиваха пленените мидкемийски офицери и за да съхрани живота си, така и не се беше осмелил да признае благородния си произход от тази страна на разлома, освен пред шепа мидкемийски роби. Сега, след като свали шала от главата си и сандалите и ги остави на слугите да ги изтупат, тръгна по красиво изтъканите килими към седящата на възглавничките Господарка. Люджан седеше срещу нея, а между тях имаше пясъчна маса, изобразяваща планините и пустинната граница на империята.
— А, дойде ли — каза Мара и вдигна глава. Водопад черна коса се изсипа над рамото й. Тя я улови с ръка като фин порцелан и му се усмихна. — Обсъждахме промяна в стратегията. — И кимна към Люджан.
Заинтригуван, Кевин коленичи на възглавниците до пясъчната маса и огледа зелените и жълти маркери, изобразяващи отрядите на Акома и Ксакатекас. Позициите бяха струпани като нанизи мъниста покрай речни русла, проходи и скалисти стръмни долини, през които ветровете виеха пронизително нощем. Освен ако часовоят не доловеше случайно движението на врага, очертано на фона на звездното небе, нямаше да чуе стъпки. Чуваше се само вятърът — и после мълниеносна атака. Ножовете на пустинниците не бяха метални, но режеха гърла достатъчно добре.
— Искаме да разрушим продоволствените им складове — каза Мара. — Да ги изгорим. Кажи мнението си. Ти познаваш ситуацията не по-зле от нас.
Кевин облиза устни. Мраз полази по кожата му под ризата и широкия пустинен халат, който носеше като наметало отгоре. Погледна пясъчната карта и мълчаливо се зачуди дали точно това не се надява да постигне врагът: да примами воините им извън защитимите проходи и да ги вкара в засада.
— Отново съветвам, лейди, да не излизаме на щурм срещу номадите. Те разполагат с всички предимства на страната си. Казвам, както казах и преди, да ги оставим те да дойдат при нас и да умрат на копията ни с малка цена за вашите отряди.
— Никаква чест няма в сдържането от атака — изтъкна Люджан. — Колкото по-дълго господарката отсъства от именията си, толкова по-голяма е опасността за Аяки. Да чакаме още една смяна на сезоните не й носи никаква печалба в Играта на Съвета, нито благоприятно положение в очите на боговете. Съдбата на воините не е да чакат търпеливо, докато пустинниците се отнасят с тях като пастири на кердидра и ги жилят с набези когато им хрумне.
— Тогава мнението ми не ви трябва — каза Кевин и потисна раздразнението си. — Вярвам, че в ходовете на тези номади има стратегия. Вие настоявате, че няма…
— Те са варвари! — намеси се Мара. — Нападат през границите ни, защото земята е богата и зелена. Защо тези пустинни племена изведнъж ще се организират срещу държава, въоръжена и подготвена срещу тях? Какво могат да се надяват да спечелят, освен унищожението си?
Кевин долови гнева й и не се обиди: даваше си ясна сметка, че времето далече от дома се е проточило вече почти година и че раздялата й със сина й я съсипва. Всеки месец търговски кораби спираха в Лама и куриерът на Джикан стигаше до нея, но не беше дошла никаква вест за нападение от Минванаби. Мара беше оставила най-добрите си бойци да пазят имението. Тук, с останалите, беше очаквала да окаже подкрепа на Ксакатекас и след това да може да си тръгне. Но нападението на дома не се беше случило или поне не беше стигнала вест за нападение до тях. А от тази страна на Кърваво море кампанията се беше проточила необяснимо и нямаше никакви признаци да приключи.