Въпреки непоносимата жега вървяха енергично. Планините останаха назад и воините нагазиха в ронливите пясъци, като вдигаха облаци прах, които се виждаха от цели мили във всички посоки. Тайното им придвижване тъй или иначе бе невъзможно по голите дюни, които не предлагаха никакво прикритие.
От пясъците се подаваха скали, изваяни от вятъра във фантастични форми, на места дълбоки оврази пазеха вода в тъмните си като пещери дълбини. Всяко от тези места можеше да се окаже вражески лагер. Племената щяха да наблюдават войските на Акома и Ксакатекас и да се опитват да решат дали да останат където са и да устроят засада, или да се измъкнат под прикритието на нощта.
Според Кевин теренът беше абсолютно неподходящ за решително сражение. Численото превъзходство беше единствената гаранция за победа, а никой не можеше да отгатне колко пустинни клана са се съюзили за кампанията срещу империята. Можеше да са се укрили в скалите от всички страни и да изчакват армията да се изтощи, докато ги търси. Кевин изруга наум. Ако той беше на мястото на номадите, щеше да е подготвил добре обмислен капан. Да, цялата работа вонеше на добре обмислен план.
Но Мара така и не искаше да се вслуша в здравия разум.
— Номадите не могат да бъдат купени — каза тя под звездите, когато най-сетне вдигнаха лагер. Все още беше твърде горещо и душно, за да се приберат в командната палатка, тъй че седяха на килимче отвън, пиеха сухо вино и похапваха сирене от кердидра. — Племената са твърде много и между тях има разногласия. Богатството няма никакво значение за един вожд, ако не може да го носи с шатрите си.
Кевин не можеше да оспори този аргумент. Беше видял достатъчно пленени пустинни мъже и беше съгласен с думите й. Можеше да са дребни, но бяха горделиви като джуджетата в родния му свят и злобни като пясъчна змия: първо хапеха, а чак после се притесняваха за оцеляването си. Бяха деца на сурова страна, където смъртта дишаше във врата на всеки. Повечето щяха да скочат в огъня, вместо да предадат племената си. А вождовете им, доколкото бе разбрал, се биеха и избиваха помежду си със същата готовност, с която нападаха цуранската граница.
— Време е да си лягаме — каза Мара и прекъсна мислите му. — Трябва да сме станали преди разсъмване, та слугите да имат време да сгънат палатката.
— Можем да спим тук — предложи Кевин.
— Варварин! — Господарката се засмя. — Ако не съм в палатката, как ще ме намери Люджан?
— Но пък ако не си в палатката, няма да може да те намери и убиец. — Кевин стана и й подаде ръка.
— Никой убиец не може да се промъкне между патрулите на Люджан — отвърна Мара и се отпусна в прегръдката му.
Беше си самата истина, помисли Кевин, но това изобщо не го успокои. Ако номадите бяха решили да пратят убийци, щяха да са го направили, без да примамват цяла армия.
През следващата седмица вървяха през насечен терен и едва-едва се влачеха в дълбокия пясък през низ от криволичещи оврази. Това изобщо не допадаше на Кевин и дори Люджан се притесняваше. Но вестоносците от авангарда дотичаха и донесоха за голям склад със значителна сила пустинници, спрели на лагер в голата низина оттатък хълмовете.
Мара и лорд Ксакатекас решиха да продължат натам.
— Чо-джа не са затруднени в този пясък — обясни Мара на Кевин, когато той оспори решението им. — Те са бързи и свирепи и горещината не ги забавя. Един отряд чо-джа струва колкото два човешки в тази пустиня. А какво могат да направят варварите срещу тях?
Кевин нямаше отговор. Армията продължи, докато нощта не се спусна и златистата луна на Келеуан не окъпа дюните в рязка металическа светлина.
Мара се прибра в уюта на командната си шатра при утешително сладкия глас на музиканта, но Кевин обикаляше неспокойно из лагера и се бореше с вътрешните си конфликти. Обичаше я и нищо не можеше да промени това. Но обичаше ли я достатъчно, за да рискува живота си? Вървеше и се вслушваше в разговорите на воините и шегите, които си разменяха. Езикът им беше различен, но войниците в навечерието на битка не бяха по-различни тук, отколкото в Островното кралство. Воините на Мара хвърляха зарове и си подмятаха груби шеги. Но не споменаваха смъртта и отбягваха да говорят за близките си хора, които бяха оставили у дома.
Слънцето изгря зад пелена ситна прах, понесена от неуморните ветрове. Слугите вече бяха добили сръчност бързо да събарят големите палатки. Кердидра бяха престанали да плюят и се бяха примирили с допълнителното си бреме. Или пък бяха твърде жадни и твърде благоразумни да хабят течност, помисли Кевин, докато отмиваше зърната пясък между зъбите си с глътки горчива вода от манерката си. След малко армията вече се беше строила и пое през лъкатушещото дефиле към голата низина.