— Изчакай — успокои Тасайо изнервения Ударен водач. — Ще нападнем в подходящия момент. — Облегна се на скалата и се отпусна, все едно звуците на битка и смърт бяха музика за ушите му.
И да беше притеснен от избиването на пустинните им съюзници като принесени в жертва животни, Ударният водач на Минванаби не каза нито дума. Стегнат и изпънат, покорен на господаря си, той наблюдаваше, без да трепне, как цураните изтласкват пустинните хора назад и още назад. Войниците на лорд Ксакатекас бяха усърдни, ефикасни и не мислеха да показват милост. Бяха стояли години наред в затънтения си пост с жесток климат и бяха търпели жиленето на хиляди скрити набези. Мечовете им жънеха живот в кървава касапница, докато оцелелите пустинни воини не се прекършиха и не побягнаха.
Мъничък като детска кукла на далечното бойно поле, господарят на Ксакатекас вдигна меча си и отрядите стегнаха редиците и се впуснаха в гонитба за честта на империята и с надеждата, че граничните безредици най-сетне ще секнат.
Очите на Тасайо се присвиха, докато преценяваше разстоянията. И когато силите на Ксакатекас прекосиха невидимата линия, начертана в ума му, каза на запотения си младши офицер със същия тон, както в началото на битката:
— Сега, Чактири. Дай сигнал за атака.
— Разбити са. Вижте. — Люджан махна широко с ръка, докато бойните редици на пустинните воини се накъсваха на малки бягащи групи. — Ксакатекас ще се престроят и ще ги подгонят, без да им трябва помощ от чо-джа.
Мара вдигна прозрачното було, което пазеше лицето й от навявания прах, и каза:
— Май си разочарован.
Люджан сви рамене.
— Кой новоназначен Боен водач ще е доволен да седи отстрани, докато битката е в разгара си? — Усмихна се криво. — Честта на милейди е моя. Приемам мъдрия й избор.
Мара също се усмихна.
— Хубаво казано. И лъжата е извинима. Обещавам ти да действаш колкото искаш, когато се измъкнем от тази пустиня — и ако има натами на Акома, при което да се върнем.
Думите й сякаш бяха поличба, защото зов на бойни рогове разцепи въздуха. Далече долу в дефилето, от двете страни на изгорялата от слънцето низина, където двата отряда на Ксакатекас гонеха оцелелите племенни воини, по дюните се изсипа тъмна вълна. Люджан се обърна рязко натам, усмивката му повехна и ръката му се впи в дръжката на меча.
Мара също се обърна и булото й се люшна. Видя племенни знамена и редица след редица фигури със странни късове брони и пустинно облекло, настъпващи да поразят бойците на Ксакатекас във фланг от двете страни. Щом силите се срещнеха, щяха да запушат изхода назад към хълмовете, където чакаха подкрепленията на Мара. Бързо, с изострен от обучението на Кейоке поглед, Господарката на Акома запресмята и разбра, че силата на лорд Чипино им отстъпва по численост две към едно. Нещо по-лошо — сърцето й се разтуптя, щом го осъзна — това не бяха пустинни мъже. Всичките бяха високи. Нямаше нито една дребна фигура на пустинник сред тях, което означаваше само едно: не бяха от тази земя, а бойци от вътрешността на империята, дошли да унищожат дома й. Само се преструваха на варвари.
— Минванаби! — извика тя рязко. — Това значи е замислял Десио! — Постара се да не издаде острия като нож страх, който я прониза. — Люджан! Трябва да ги ударим в тил, иначе Ксакатекас ще бъдат избити на бойното поле.
Люджан се поклони и вече отваряше уста да извика високо командата си, когато Кевин се намеси с настойчивост, която налагаше да го чуят:
— Чакай!
Мара пребледня.
— Кевин! — сряза го почти шепнешком. — Твърде много си позволяваш, ако смяташ да се месиш между двама заклети съюзници. Тук е заложена чест. — Извърна се рязко към Люджан. — Дай заповед!
Кевин скочи, хвана ръката на Люджан и замръзна, когато мечът на цуранина изсвистя от ножницата, замахна надолу и спря в съвършен контрол над китката му. Тънка пурпурна резка разцепи кожата под острието.
— Спри! — заповяда Мара. Гласът й трепереше както никога. В долината виковете на двете войски отекваха пронизително, трясъкът на мечове и щитове усилваше шума, докато силите на Ксакатекас се обръщаха, за да поемат удара на вражеските подкрепления. Тъмните очи на Мара пробягаха от Бойния водач към роба й, устните й бяха побелели. — Може да загубиш главата си за тази намеса. — Лицето й издаваше, че след като честта на дома й е заложена в това да помогне на Ксакатекас, дори чувствата й към Кевин са без значение.