— Как се чувстваш, Мокс’л? — попита Люджан.
Гласът на чо-джа прозвуча странно, идваше някъде отпред и под него. Съществата обикновено ходеха изправени в компанията на хора и прибягваха до шестте си крака само щом се наложеше да бягат.
— Много мило от твоя страна, че ме попита, командире. Не съм притеснен. Но бих те помолил да внимаваш за сигурността на долната част на задно крачния си член, за да не би подострената част на моя предно ръчен член да те нарани, когато затичам.
Люджан погледна надолу и видя, че глезените и прасците му наистина са изложени на риск да бъдат накълцани, когато чо-джа се изпънеше да затича с пълна сила.
— Позволявам си да те посъветвам — продължи учтиво Мокс’л. — Закрепи коляното си зад страничната изпъкналост на черупката ми. Издатината би могла да ти осигури опора.
— Съветът ти е много мил и ти благодаря — отвърна Люджан с малко приповдигната учтивост, съответстваща на етиката на родения в кошера. Издърпа още крака си и откри, че телесната особеност, спомената от Мокс’л, наистина е добра опора. След това, малко объркан, затърси по горната част на обвивката на насекомоподобния нещо, за което да се хване.
Усилията му бяха посрещнати от тенекиения смях на Мокс’л. Съществото кривна глава и успя да извие лицето си и да го погледне по начин, който никой човек не можеше да повтори.
— Командире, частите на тялото ми не са меки като твоите. Ръцете ти могат да се хванат за шийната ми става безопасно. Трахеята ми е предпазена от външната кора достатъчно добре и няма да се притесни от силата ти.
Все още колебливо, Люджан направи каквото му казаха. В мига, в който пръстите му се наместиха, лицето на Мокс’л се извърна напред.
— Готови сме, командире. Време е да побързаме.
Чо-джа се понесоха напред със стряскаща бързина, присъща за расата им. Люджан за малко не изхвърча от гърба на Мокс’л, но се вкопчи и успя да запази равновесие. С почти механична прецизност и без никаква издадена гласно заповед отрядът чо-джа стегна редиците си. След това, може би едва сега усетил крехкото равновесие на ездача си, Мокс’л се задържа, спря отряда и зачака заповедта на Люджан.
Бойният водач на Акома вдигна ръка, за да даде знак да тръгнат пак, но нечий глас извика:
— Не стискай толкова силно с прасците, че ще се изтърсиш по задник!
Люджан извърна глава и видя роба варварин на Господарката, ухилен до ушите. Помисли дали да не отвърне на подигравката, но реши, че ще е по-достойно, ако я пренебрегне. Кевин беше майстор в грубите шеги, но хич го нямаше в по-дискретните обиди. След това, с малко закъснение, си спомни, че както разправяха, варварите в Мидкемия яздели огромни зверове в битка. Съветът може би беше ценен и предложен съвсем искрено.
— Ти по-добре се погрижи за безопасността на господарката — извика Люджан, после махна с ръка и чо-джа се понесоха в бяг.
Дългите им многоставни крака се приспособяваха към терена с нечовешка бързина. Горещината не ги притесняваше. Походката им беше на леки тласъци, но почти без люшкане и друсане. Люджан се възхити на усещането за невъобразима бързина. Вятърът плющеше в офицерските му пера и вееше подалата се изпод шлема коса. Сърцето му се изпълни с възбудата на непознатото и забравил за всякакво благоприличие, той усети, че се с ухилил като момче. Но лекомисленият му възторг бързо изчезна, щом Мокс’л стигна до ръба на платото и се втурна презглава по скалистата стръмнина към низините.
Люджан едва овладя трепета си. Скоростта на чо-джа беше главозамайваща, твърде бърза за човешките реакции.
Войниците на Акома се бяха вкопчили в чо-джа, уплашени за живота си. Земята отлиташе назад покрай тях. Мокс’л и воините му скачаха през сухи оврази и каменни сипеи. От време на време по някое ноктесто стъпало мяташе назад откъртени камъни. Хората ездачи стискаха очи и се мъчеха да мислят напред, за предстоящата битка с врага. Да се изправят пред смъртта от меч им се струваше по-малко рисковано от това стремглаво препускане на гърбовете на чо-джа. Предал се на милостта на боговете, Бойният водач на Акома не можеше да направи нищо, освен да се вкопчи още по-здраво и да се надява, че човешкият му отряд ще преживее ездата, без никой да си счупи врата.
Земята постепенно се изравни. Дори да се беше изморил, Мокс’л не го издаваше по никакъв присъщ за хората начин. Хитиновото му тяло не се изпотяваше, а бронираните му хълбоци не се напрягаха от забързано дишане. Люджан примига и се огледа. Воините му все още си бяха по местата, макар че изглеждаха пребледнели и вцепенени. Той им извика окуражително и отново даде знак на Мокс’л да продължат.