По лицето на Десио пробяга странно изражение и той свъси вежди, за да се ориентира в мислите си и в смътната идея, която глождеше ума му. Когато слугата се върна с подноса с освежителните храна и напитки, Господарят вече бе изгубил апетит.
— Трябва да обмисля нещо. Нареди да ми приготвят банята. Мириша на обор.
Инкомо се поклони.
— Кои момичета желае господарят да се погрижат за удобствата му?
Десио вдигна ръка.
— Не. Трябва да помисля. Никакви жени. Само един слуга. Никакви музиканти. Голяма чаша сок с подправки ще е добре. Трябва ми спокойствие.
Заинтригуван от тази внезапна проява на аскетизъм, Инкомо забърза да изпълни указанията. На вратата обаче спря, сетил се за още нещо.
— Някакви заповеди за Тасайо, милорд?
Зад присвитите очи на Десио тлееше гняв.
— Ах, да, моят гениален стратег. След четири години пилеене на ресурсите ни по своя майсторски план в Цубар сигурно е уморен. Да се погрижим да получи пост, който няма да натоварва толкова изтощената му енергия. Все още държим онази крепост на Стражевите острови. Прати го там да пази западните ни владения от морските птици и рибата.
Инкомо наведе в поклон рамене, остави Господаря на мислите му и тръгна по каменния коридор, врязан в хълма, на който се издигаше имението. Тук, скрит от чужди погледи, Първият съветник на Минванаби спря да крие обезсърчението си. Крачките му станаха отривисти и служебният му халат заплющя около тънките му глезени. Жалко, че умът на Десио не се беше развил колкото решимостта му. Да, провалът на Тасайо беше ужасен, но пък никой план в Играта не можеше да бъде гарантиран. Ако в плана на Тасайо имаше недостатък, той беше само в това, че не предвиждаше действия в случай на провал.
Надолу по стъпалата, през една вратичка — и Инкомо стигна до крилото, издаващо се от хълма към езерния бряг. Макар и да не бяха разположени близо до голямата зала и по-малките жилища, покоите на Господаря на Минванаби предлагаха широка гледка над езерото по залез-слънце и разходката си струваше. Инкомо плесна с ръце и заповяда на слугите да приготвят личната стая за къпане на господаря.
След като слугите се разбързаха, мина обратно през подобната на лабиринт къща към своите не толкова пищни покои. Там, обкръжен от паравани с изрисувани по тях птици в полет и облаци, изруга, ядосан от заповедите на Десио за Тасайо. Не биваше изобщо да издава горчивината си, че съдбата щеше да прати надалече истински надарения син на дома ида остави бъдещето на Минванаби в ръцете на… удари с юмруци по един от скриновете в изблик, подобаващ повече на господаря му, отколкото на самия него… мислите, които го глождеха, бяха недопустими за един верен слуга дори когато беше съвсем сам. Десио трябваше по някакъв начин да измъкне Минванаби от тази дилема.
Седна и плесна с ръце да повика личния си слуга.
— Донеси ми писалището. След това открехни паравана, за да влиза ветрец, и се махни.
Отново сам, пред четчиците и писалището си, Първият съветник опипа празния лист пергамент и се замисли как да състави съобщението си до Тасайо. Макар привидно да му се възлагаше командването на поредния гарнизон на Минванаби, Десио по същество заповядваше изгнаничество. Крепостта на Стражевите острови бе издигната само за да се брани корабоплаването на Минванаби от пиратство. А тамошните води бяха прочистени от пирати преди повече от век и половина. Крепостта още стоеше заради упоритата цуранска неохота да се отстъпва каквато и да е завладяна територия. Минванаби поддържаха онова голо, загърнато от мъгла парче скала само за да не може някой да им го вземе. А сега един от най-великите умове в империята го пращаха в покрайнините, за да събира мъх.
Колкото и отвратен да беше от това, което според него си беше чиста загуба, Инкомо все пак си напомни, че като цена за голям провал животът на онази скала е все пак леко наказание. Ако лорд Джингу беше жив и носеше мантията на Господаря, за такъв позор главата на Тасайо щеше да бъде консервирана в делва с оцет и мед от червена пчела.
Първият съветник натопи четчицата в тъмното мастило и въздъхна, че толкова болезнена заповед трябва да се предаде с писмена кореспонденция. Тасайо определено заслужаваше нещо по-добро. Лек намек за лично съжаление щеше да е уместен. Свикнал с обратите в политиката, Инкомо бе достатъчно благоразумен, за да не изгаря мостовете зад себе си. Късметът във Великата игра можеше да се обърне съвсем бързо и човек никога не знаеше на кого би могъл да дължи верността си в бъдеще.