Щом носилката зави на последния завой, Мара се надвеси навън с детинско нетърпение. Носачите наместиха на раменете си наклонената носилка с търпеливо мълчание. Можеха да разберат възбудата на господарката си.
— Нищо не се е променило — ахна Мара. — Дърветата и тревата изглеждат толкова зелени…
Тучният пейзаж в дъждовния сезон беше като балсам за очите й след годините, прекарани в голата пустиня. От последния хълм, отвъд оградите на най-крайните и полета с нийдра, добре поддържаното имение се просна пред погледа й. Храстите бяха подкастрени, а тревата под плетовете грижливо окосена. Мара видя предния патрул съгледвачи да маха от върха на следващото възвишение. За миг се притесни: възможно ли беше някой умен враг да е устроил засада и да превърне връщането й у дома в бедствие? Дали тя, във възбудата си, не беше пратила воините си и съгледвачите много напред, за да осигурят безопасността на пътя? Логиката оправдаваше опасението й. Яздеше в авангарда на победоносна армия — не един враг можеше да се притече със сила и да я застраши на собствените й граници.
Към челото на колоната дотича съгледвач.
— Какви са новините, Люджан? — попита нетърпеливо Мара.
Бойният водач се усмихна и белите му зъби блеснаха на потъмнялото му от времето в пустинята лице.
— Посрещане, господарке.
Мара се усмихна. Едва сега можеше да признае, най-вече пред себе си, колко отчаяно беше копняла да се върне у дома. Овациите, с които ги бяха посрещнали с лорд Ксакатекас в Лама и Джамар, бяха ласкателни, но дори празненствата, на които я бяха обсипвали с почести, бяха натоварващи. Почти три години бяха минали, откакто бе получила заповедта да изпрати гарнизоните си в защита на границите. Твърде дълго за един малък син, оставен от майка си. Нощите в прегръдките на Кевин бяха единственото, което разсейваше болката й час по-скоро да види Аяки.
Завръщащата се войска прехвърли хълма, стъпките на три хиляди нозе по влажната земя отекваха като глух тътен в утринната тишина. Мара вдишваше миризмите на богатата зеленина и акаси… а после очите й се разшириха в почуда.
На връзката на имперския път и пътя към имението се издигаше красива арка на величествена молитвена порта. Новата боя и емайлираните покривни плочи искряха на слънчевата светлина, а в дълбоката сянка на портата стояха войници на Акома с церемониални брони. Пред редиците им от бляскави щитове стояха други обичани хора — Кейоке, безукорен като воините си, но с извезания знак на Съветник на гърдите; Джикан, дребничък, с жезъла на хадонра; Накоя, чието обикновено отегчено лице сега грееше в усмивка… а на крачка пред нея — едно момче.
Мара затаи дъх. Преглътна напиращите сълзи, решена да не се поддаде на непристойния изблик. Но мигът, за който толкова беше копняла, който понякога бе изглеждал недостижим сън, надви волята й. Кевин изигра до съвършенство ролята си на личен слуга, като отдръпна завеската и предложи ръка на Мара.
Сдържаността му й помогна да възвърне благоприличие, докато най-сетне стъпи на родната си земя.
Трябваше да изчака, както се полагаше за ранга й, групата при портата да подходи към нея. Бавенето беше мъчително, а очите й попиваха всяка подробност. Кейоке беше овладял патерицата и Мара се изпълни с гордост за него. Накоя обаче беше видимо остаряла и леко накуцваше. Мара потисна импулса си да притича и да й подаде ръка — Първата съветничка никога нямаше да прости такова нарушаване на протокола заради някаква си дреболия като болка в бедрото. Най-сетне, с тръпнещо вълнение, Мара се осмели да погледне момчето, което закрачи решително към нея, високо вдигнало глава, с изправен гръб и издадена брадичка. Беше толкова порасъл!
Гърлото й се стегна, докато попиваше с очи детската му броня, миниатюрния меч на кръста му, шлема, който вдигна от черната си коса. Беше съвършен малък воин Акома. И беше почти два пъти по-висок, отколкото го помнеше.
С добре усвоено достойнство Аяки изпълни поклона, полагащ се на син към майка. Заговори и детският му глас закънтя тържествено над редиците неподвижни воини:
— Поднасям нашето добре дошли на Господарката на Акома. Стократно сме благословени от добрите богове за нейното безопасно завръщане в дома ни.
Съпротивата на Мара рухна. Тя се смъкна на колене пред сина си и изведнъж момчешките ръце се озоваха около врата й и я прегърнаха толкова силно, че смачкаха фините коприни.
— Липсваше ми, мамо — изхлипа момчето в косата й.